Паркираха на известно разстояние от болницата. Дори не се опитаха да търсят по-близко място. Ако по случайност намереха някое на многоетажния паркинг, можеха да се окажат блокирани там поради застъпване на смените в болницата. По-сигурно беше да останат от отсрещната страна на улицата и да повървят пеша.
Пред асансьорите на партера се бяха струпали много хора, но въпреки нетърпението си да говори с Марая Доул реши да изчака. Изкачеше ли осем етажа по стълбите, после цяла седмица щеше да държи коляното си, увито в лед. Трябваше да запази подвижността си. Поне още малко.
Докато стигнат до етажа, в отделението бяха започнали да влизат посетители. Блох поговори с медицинската сестра, която се беше държала приветливо с нея вчера, и тя ги заведе до стаята на Марая. Пуснаха сестрата да влезе първа. Блох се приближи до стъклото и надникна вътре. Доул направи същото. Важно беше да не я уплашат. Добрите полицаи притежаваха почти инстинктивното умение да подхождат внимателно и бавно към хората, преживели тежки травми.
Осветлението на тавана в стаята беше изключено. Светеше само лампата на стената над леглото, която можеше да се мести, а сега беше насочена към ъгъла, за да не блести в очите на Марая. Освен тази слаба светлина и апаратите наоколо блещукаха мъждливо. От коридора също влизаше светлина, но приглушена от матовото стъкло.
Марая седеше в леглото. Темето ѝ беше покрито с широка превръзка. Тя говореше с медицинската сестра, която я галеше по ръката, за да я успокои. С другата си ръка Марая беше заслонила очи от светлината на лампата.
Сестрата се пресегна нагоре и издърпа лампата на половин метър от стената. Така в стаята стана по-светло. Доул забеляза, че Марая посреща усилването на светлината със стиснати зъби, стегнати мускули на челюстта и леко просъскване, когато си пое рязко въздух. Може би се дължеше на комата или на травмата в главата — шерифът не беше сигурен на кое от двете. Сега, когато вече беше будна, светлината беше проблем за Марая и Доул си даде сметка, че ще трябва да се опита да се справи със създалото се положение.
Сестрата излезе от стаята и каза:
— Влезте, но ви моля да не я разстройвате.
Доул кимна и попита дали са я осведомили какво ѝ се е случило.
— Още не. Обяснихме ѝ, че е получила травма на главата, и толкова. Бъдете внимателни.
Доул отвори вратата и пропусна Блох. Тя влезе първа, направи само една-две крачки в стаята, колкото той да я последва и да затвори вратата. Застанаха на известно разстояние от леглото на Марая. Тя ги наблюдаваше, докато влизат, но не каза нищо. Трудно им беше да разчетат лицето ѝ. Отначало им се стори безизразно, но когато привикна със сумрака, Доул забеляза, че челото ѝ е сбърчено по средата. Зеницата на лявото ѝ око още беше разширена и черна, а другата беше точица насред електриковосиньо езерце.
— Марая, аз съм шериф Ейбрахам Доул. Това е заместник-шериф Блох. Как се чувстваш?
— Болката е поносима. Дават ми лекарства — тихо отговори тя и като обяснение повдигна ръката си и им показа абоката във вената си и прозрачните торбички с течност над главата ѝ.
— Може ли да поговорим? — попита Доул.
Тя не кимна, а затвори и отвори очи с мимолетна полуусмивка, която се стопи толкова бързо, колкото се и появи.
Доул го прие за съгласие.
Приближиха се предпазливо до леглото и приседнаха на ниските столове, тапицирани с изкуствена кожа, от лявата страна на стаята.
— Ако искате да спрем, само ни кажете. Можем да дойдем по друго време. Разбрахте ли? — попита Доул.
— Всичко е наред.
Доул и Блох се спогледаха неуверено. Доул не искаше да възлага големи надежди на разговора. Облиза устни и обмисли първия си въпрос. Нещо, с което да я разговори. Нещо съвсем общо. Не искаше веднага да скача в дълбокото.
— Какво помните? — попита той.
Марая затвори и отвори очи, обърна се към него и заговори внимателно и уверено, а гласът ѝ прозвуча като пукането на сухи клонки в гората.