— Някои неща са ми мътни. Други не — отговори тя.
Доул кимна, но не каза нищо. Искаше Марая сама да се отвори. Мълчанието му наистина послужи като стимул.
— Научих нещо за съпруга си — отговори тя.
— Какво научихте? — попита Доул.
— Като в мъгла ми е. Той има пари. Това помня.
Блох извади мобилния си телефон. Прегледа имейлите си и намери снимката на банковото извлечение, която беше съхранила. Показа я на Марая.
— Джей О. Льобо. Той е писател — поясни Блох. — Според нас съпругът ви вероятно е човекът, написал тези книги. Това би обяснило парите.
— Да. Да, той ме е лъгал. Скарахме се. Това помня.
— Скарали сте се, защото ви е лъгал? — попита Доул.
Очите ѝ започнаха сляпо да търсят отговора.
— Сигурно е било заради това. Помня, че бях в кухнята. Мислех за него. Мислех колко много го обичам. Сигурно тогава ме е ударил.
Доул пое дъх, изчака и попита:
— Обърнахте се и го видяхте, така ли?
— Той ме удари в гръб — каза Марая. — Трябва да е бил той. Няма кой друг. Аз бях в кухнята. Чаках го. Усетих, че нещо ме блъсна в тила. Сигурно се е промъкнал през предната врата.
Доул не знаеше дали тя разказва спомен или убеждава себе, че се е случило така.
Марая замълча, после впери поглед в Доул с непоклатима увереност.
— Той ме удари по главата. Опита се да ме убие.
48
Двайсет изпотяващи минути.
Толкова отне.
Дарил поговори с господин Алейн три минути. Показа му документ за самоличност.
Пол също показа на господин Алейн документ за самоличност. Господин Алейн се усмихна. И после им каза да почакат.
Петнайсет минути по-късно се появиха две големи кожени чанти, изнесени върху широките рамене на двама едри охранители.
Деветнайсет милиона и триста хиляди долара. Трябваше да платят някакви местни данъци и банкови такси, възлизащи на шестстотин деветдесет и осем хиляди долара. Две хиляди такса за сигурен транспорт. Пол подписа документ, с който позволи да бъде удържана сумата от седемстотин хиляди долара. Охранителите изнесоха чантите с пари до паркирана отпред лимузина, натовариха ги в багажника и поканиха Дарил и Пол да влязат в нея. Беше заредена с шампанско, вода, уиски и джин. Пол не се осмели да докосне нищо, макар че охраната отпред многократно ги подкани да си налеят питие и да се отпуснат. Охранителният екип на банката ги откара на пристанището и натовари чантите на яхтата. Дарил даде десет хиляди бакшиш на началника на пристанището, за да бъде сигурен, че краткото им пребиваване няма да бъде документирано никъде.
Пол имаше чувството, че не си е поемал дъх, откакто влезе в банката. Щом Дарил запали двигателя и изведе яхтата от пристанището, Пол падна на колене, жадно пое въздух, сърцето му ускори ритъм, а очите му сякаш щяха да изхвръкнат от главата.
Бяха успели. Откаченият план на Дарил беше проработил. Беше предвидил вероятността банката да е замразила сметката и беше преодолял препятствието без засечки. Пол седна зад Дарил и се засмя.
Зад щурвала Дарил също се засмя. Свали сакото си, нави ръкавите на ризата си и запали двигателя.
Еуфорията им продължи, докато излязат в открито море и островът остане далече зад тях. Дарил намали скоростта, взе сака с дрехите си и го остави на пода до себе си. Никой от двамата не проговори и веселието отмря от само себе си. Издутите кожени чанти бяха долу. На сигурно място. В безопасност. Облекчението заля Пол като хладни и ситни морски пръски.
Но не продължи дълго. Сега беше моментът. Нямаше връщане назад. Той усети как гневът му расте. Чувстваше го в свитите си юмруци, в напрегнатите си рамене и напрежението в основата на тила си. За кратко, не знаеше точно за колко време, си представи съвсем ясно лицето на Линдзи. Образът се преля в лицето на Марая — на легло в болницата, с хлътнал череп. Видя обхванатия от пламъци багажник на кола, усети мириса на горяща плът. Не знаеше дали чува пращенето на огъня, докато той поглъщаше колата, или крясъците и трополенето на човека в багажника. Образите и звуците отлетяха толкова бързо, колкото се бяха появили, и на тяхно място изникна мъжът, който стоеше с гръб към Пол. Щеше да си плати за причинената от него болка.
Докато Дарил оглеждаше хоризонта, зад него Пол измъкна ножа от сакото си. Пристанището още се виждаше, но едва-едва. Плаваха към дълбоки води. Щом Каймановите острови останеха далече назад, Дарил щеше да действа. Пол не можеше да чака повече. Сега беше моментът.
Отначало не беше сигурен как да държи ножа. Усещаше го малък и крехък в ръката си. Изправи се безшумно, бавно пристъпи напред, стисна острието като кама и си каза, че е способен да го направи.