Дарил отново се наведе над сака си и измъкна нож. Пол беше пропуснал шанса си. Страхът и нерешителността бяха предначертали пътя му. Не би могъл да нападне въоръжен човек. Макар да беше ранен. А и това не беше обикновен човек, а убиец.
Получи един-единствен шанс в миг на просветление, което, за късмет, отново го споходи. Обърна се и хукна към вратата, като пътьом взе и двете кожени чанти. Грабна ги с една ръка, за да си отвори, но те се оказаха прекалено тежки.
Пусна едната чанта, отвори вратата и излезе на задната палуба. Изчака Дарил и го блъсна с вратата, докато той излизаше. Дарил го очакваше, защото беше вдигнал крак в готовност да ритне вратата. Силата на ритника му запрати вратата в лицето на Пол, който политна заднешком и от носа му рукна кръв. Кракът му се удари в перилата отзад и той се прекатури. Щеше да полети с главата надолу към водата.
После усети силно дръпване по рамото, което възпря падането му.
Дарил се беше вкопчил в чантата с една ръка. С другата беше вдигнал ножа над главата си, готов да разпори корема на Пол.
Пол пусна чантата, метна се назад, пое глътка въздух и цопна във водата. Точно когато главата му потъна, видя как Дарил размахва ножа като кама. Острието се заби от външната страна на корпуса на яхтата. Не уцели.
Пол се преобърна във водата и заплува. Риташе с крака, загребваше с ръце. Тялото му крещеше за въздух, но той не се подаде на повърхността. Знаеше, че трябва да се отдалечи от яхтата колкото се може повече, иначе нищо нямаше да има значение. Дори беше за предпочитане да се удави, отколкото да допусне Дарил да го хване.
Очите му смъдяха от солената вода, дробовете му щяха да се пръснат. Започна да усеща спазми в краката, корема и раменете си, зарита силно, обърна се и се насочи към повърхността.
Изплува от водата с отворена уста и облещени очи.
Беше се отдалечил на десет, може би на дванайсет метра от яхтата. Не виждаше Дарил на задната палуба. Очакваше всеки момент двигателят да заработи мощно и яхтата да обърне. За да го премаже във водата.
Мускулите му отново заработиха въпреки болката и Пол се гмурна обратно.
Щеше да му отнеме най-малко един час да доплува до брега. Ако продължаваше да се гмурка и да плува на зигзаг, може би Дарил нямаше да го уцели.
Здравата оплете конците.
Без пари. Без помощ. Без яхта.
Сега не можеше да мисли за това. Едно-единствено нещо го крепеше жив и движеше ръцете и краката му. Страхът. Страхът, че няма да се добере до брега. Пол не се страхуваше, че ще потъне, страхуваше се, че ако не оцелее, няма да има кой да спре Дарил. А той трябваше да бъде спрян. Трябваше да бъде убит. Пол не можеше да допусне той отново да нарани Марая. Тя беше мишената, защото беше оцеляла от първото нападение. Дарил щеше да се опита да я убие, ако тя дойдеше в съзнание. Пол непременно трябваше да го спре. Затова заплува, без да обръща внимание на болката, изтощението и импулсивното желание да се отпусне и да потъне на дъното.
49
Дарил измъкна ножа, който се беше забил от външната страна на корпуса. Вече беше издърпал чантата с парите. Не я изпусна в океана.
С ножа му се получи доста по-трудно. Не беше заседнал, мърдаше се във фибростъклото, затова не проумяваше защо не успява да го извади.
Постара се да дръпне по-здраво, но установи, че дори не може да стисне дръжката. Тялото му увисна немощно на перилата. Внезапно се почувства замаян и стъпалата му се опитаха да намерят опора, за да може да се изправи, но подметките на обувките му се плъзгаха по палубата. Успя да се надигне, погледна надолу и видя кръв под краката си. Гърбът му беше подгизнал от пот и кръв.
Дарил повърна през перилата. После бавно и предпазливо се върна задъхан в кокпита.
Искаше да убие Пол на секундата. Да го изкорми. Да го накълца парче по парче. Да му причини страхотна болка.
Съзнаваше обаче, че не може да направи нито едно от тези неща. Чувстваше са немощен, замаян и адски жаден. Аптечката беше под седалката. Дарил я измъкна, отвори кутията и намери марля и бинтове.
Допускаше, че е минала минута, може би минута и половина, откакто Пол го е пронизал. Това му подейства успокоително. Ако Пол улучил артерия, той вече щеше да е мъртъв.
Щом не беше прекъснал артерия обаче, още имаше шанс. Дарил съзнаваше, че трябва да действа бързо.
Извади марля от кутията и се пресегна зад главата си с дясната си ръка. Щом лакътят му застана хоризонтално, болката се увеличи малко и продължи да се засилва, колкото повече Дарил изпъваше ръката си назад.
Раната беше на адски неудобно място.
Той стисна очи, скръцна със зъби, гърдите му се повдигаха от усилието да си поеме въздух, но успя да сложи марля върху раната, като се наведе напред. Преметна рулото бинт през рамо, като придържаше единия край. Посегна назад към кръста си с лявата ръка, напипа рулото, издърпа го отпред, вдигна го нагоре и отново го прехвърли през рамото си.
По този начин успя да намотае бинта два пъти върху марлята. Пристегна краищата, пребори се с позива да повърне отново и после върза бинта.
Натискът върху раната намали кървенето, но не го спря. Дарил форсира двигателя и насочи яхтата към Маями.
Усещаше как кръвта се просмуква в седалката, в джинсите му.
Нищо не можеше да направи.
Много би му се искало да обърне и да премаже Пол, но щеше да е загуба на време. А време нямаше. Никакъв шанс да се върне на Големия Кайман. Властите там със сигурност вече бяха научили за целта на посещението му. Щяха да го задържат и да го разпитат.
Не, Маями беше единствената възможност. Щеше да плава четири или пет часа с вятъра в гръб, както духаше сега. Щеше да успее. В Маями имаше всякакви шарлатани, които щяха да го закърпят, да му дадат антибиотици и болкоуспокоителни, без да обелят нито дума.
Ако успееше да стигне.
Дарил залепи гръб към седалката, за да притиска раната. Усети как кръвта отново рукна, овладя писъка си и се съсредоточи над управлението на яхтата.
Ще успея, каза си.
Имаше пари, а това беше от значение в момента. Веднъж вече беше открил Пол Купър, щеше да го направи отново.
Стиснал щурвала, Дарил се застави да отвори очи и ги впери в хоризонта.
Усети остра болка в челото и едва тогава осъзна, че е припаднал и е ударил главата си в щурвала. Едва ли за дълго, сигурно за броени секунди, но се уплаши.
Нямаше начин да се прибере в Маями жив. Нямаше начин и да зашие раната. Намираше се в открито море, а ако се върнеше на Големия Кайман, щяха да го арестуват.
Налагаше се да помисли. Нямаше място за грешки. Мисли или си мъртъв.
Дарил изключи двигателя, стана и отиде в задната част на кокпита. От усилието в очите му се стече пот. Щом стигна до пейката, той повдигна седалката и отдолу се показа комплектът, с който се подаваше сигнал за помощ. Извади го, остави го върху масата и го отвори.
Избра сигнална ракета и излезе на палубата. Развърза бинта, съблече ризата си. Застана на палубата с разкрачени крака. Остави тялото си да се полюшва с ритъма на вълните. Вдигна ръка над рамото си. Изкрещя от усилието. По бузите му се стичаха сълзи, когато свали ръката си. Ракетата щеше да привлече вниманието на корабите наблизо. Щяха да дойдат, ако я забележат. Така става в морето. Всеки помага на всекиго независимо от обстоятелствата.
— Майната му — каза Дарил и дръпна капачето на ракетата.
Не се виждаха никакви кораби или яхти. Той не изпращаше сигнал за помощ.
Яркият натриев пламък лумна. Дарил отново се пресегна през рамото си, изопна надолу ръка колкото можа и доближи пламъка към раната. Непременно трябваше да спре кървенето и единственият му вариант беше да обгори раната. Цвърченето на кожата и миризмата на горяща плът го връхлетяха едновременно и той изкрещя към слънцето, както крещи само умиращ.