Купчина листове най-отзад в снопа съдържаше историята на обажданията. Доул избра обажданията от деня преди взлома до времето на нападението над Марая и ги остави отделно.
Заедно подредиха съобщенията на спретнати купчини по дати и ги напасваха със съответните отговори. Не им отне чак толкова много време да разпределят листовете.
След още десет минути Доул каза:
— Не мога да чета това. Така е разположено… бъркотия от съобщения и номера. Не може ли просто да разгледаме хубаво проклетия телефон?
Блох кимна и каза:
— Да проверим първо най-новите. Докато ги имаме. Телефона може да вземем и после.
Доул се съгласи неохотно. Отново се опита да прегледа съобщенията. На някои от листовете имаше имена, които може би щяха да съответстват на имена от указателя на Марая. Химическо чистене. Молби за благотворителна помощ. Доул ги прехвърли набързо, докато намери история на есемесите с телефонен номер, който отсъстваше от указателя на Марая. Отначало реши, че в тях няма нищо, но после сред подробностите с дребен шрифт забеляза датата и часа на едно-единствено съобщение.
Изпратено беше в деня след взлома.
Бракът ми приключи. Ще ми трябва помощта ти.
— Погледни това. Провери в твоята купчина за отговор, виж дали имаш такъв от номер, който не е запаметен в телефона. Само номер — каза Доул.
Няколко минути по-късно Блох го намери.
Един есемес. Единственият записан.
Каквото поискаш. Ще направя всичко за теб.
Датата и времето съвпадаха. Това беше отговорът на съобщението от Марая.
Преди Доул да каже нещо, Блох вдигна телефона, обади се на криминалистите в Бей Сити и ги помоли да проследят номера, от който е изпратен есемесът.
— Помолиха да изчакам — каза.
— Мили боже — възкликна Доул. — Мразя тези хакерски щуротии.
— Личи си — увери го Блох.
— Предпочитам полицейската работа. Да чукам по вратите на хората. Да гледам някого в очите — поясни Доул.
След няколко напрегнати минути Блох се оживи. Взе писалка и започна да си записва. Зададе няколко въпроса, после затвори.
— Предплатен номер — каза тя.
— Какво? Нали уж беше мобилен телефон? — попита Доул.
— И този е мобилен — каза Блох и поклати глава. — Нещо като телефон за еднократна употреба. Зареждаш му картата с някаква сума. Почти е анонимно. Знаем само, че в картата е имало двеста долара, когато телефонът е бил купен в магазин в Манхатън преди две години. Оттогава може да е сменил собствениците си. Такива телефони струват по десет долара в магазините за втора употреба из страната.
— На кого е изпратила есемеса? — попита Доул.
— Доколкото виждам, на някого, който се опитва да я убеди, че я обича. Тя няма роднини. Поне аз не открих. Изглежда, Марая или е заблуждавала някого, или е имала любовник.
— Дарил?
— Възможно е това да е връзката, която търсим.
Долната устна на Дарил потрепна и той попита:
— Казваш, че мобилният е купен в Манхатън, така ли?
— Да, имам адреса. Искаш ли да им се обадя и да проверя дали не водят някакъв архив?
Доул погледна часовника си.
— Не, хайде направо да отидем. Следобед може да сме в Ню Йорк. Искам да проверя някои неща.
— Какви например? — попита Блох.
— Например адреса на „Льобо Ентърпрайзис“. Този магазин за мобилни телефони. И също…
— Какво?
Доул се изправи, завъртя се и взе един от романите на Льобо. Отгърна го на страницата с авторските права и отговори:
— Издателите на Льобо. Флатайрън Дистрикт. Ню Йорк.
Десет минути по-късно Сю беше купила билети за Доул и Блох за следващия полет до Ню Йорк, а Блох караше като бясна към летището.
Доул се видя с време да поразмишлява и реши да предупреди полицейското управление в Манхатън. Просто от учтивост. Звънна на Сю и я удостои с честта тя да го направи.
— Обади се на детектив Мик Лонд от Седемдесет и първи участък. Обясни му, че се налага да отида да поговоря на място с някои хора и искам да избегна неприятности с юрисдикцията. Той ще разбере. С Мик се знаем отдавна. Но в никакъв случай не се обаждай на издателите. Не искам да откажат да ни приемат. Въпросът е твърде важен, за да оставя някакъв превзет костюмар да ми се надува.
После затвори. Каза на Блох да отпусне малко газта. Беше убеден, че е по-вероятно да загине на път за летището, отколкото в самолета. Особено когато Блох беше зад волана.
— Радвам се, че още имаш приятели в Ню Йорк. Аз изгорих мостовете, преди да замина.