Разбира се, всичко това се промени след появата на Джей О. Льобо.
От плажа се излизаше направо на двулентов път. Отдясно Пол видя търговски център в далечината с бензиностанция отстрани. Отправи се в тази посока и пътьом изстиска ризата си. Топлината му помогна. А онова, което слънцето не можеше да оправи, влагата щеше да прикрие.
Когато стигна на бензиностанцията, не изглеждаше по-зле от всеки друг, прекарал целия ден навън. Само дето миришеше на море и обувките му жвакаха на всяка стъпка. На задната стена на бензиностанцията имаше няколко телефонни автомата. Първият беше откъртен от стената и кабелът висеше от слушалката върху вилката. Вторият апарат изобщо нямаше слушалка. Третият беше в изправност. Пол набра номера на оператора и помоли да го свържат с Ню Йорк за сметка на отсрещната страна. Даде номера на агентката си и зачака.
Мина цяла минута, дори две, преди да чуе прещракване и операторът да го осведоми, че се е свързал.
— Боже, Пол! — възкликна Джоузефин. — Мислех те за мъртъв. По новините съобщиха, че си изчезнал. Разбираш ли? Не си ли гледал? Къде беше? Поболях се от тревога. Звъних на ченгетата и им казах да се свържат с Порт Лоунли… нали знаеш какви са безполезни? Нищо не направиха. Марая също е пострадала. Някакъв шериф съобщи по телевизията, че ти си я нападнал, но аз не му вярвам. Моля те, кажи ми, че си добре и че всичко това е огромна грешка.
— Не съм и докоснал Марая. Ще ти обясня по-късно, но сега трябва да ми помогнеш. Имам нужда да ми изпратиш малко пари. Има „Уестърн Юниън“ на Парейд Стрийт на Големия Кайман. Ще можеш ли да ми изпратиш пет хиляди там?
— Разбира се, ще мога, но… Направо не ми се иска да те питам, Пол, но какво стана с парите за път, които ти дадох, а и с парите в сметката ти?
Пол подпря челото си с длан и отговори:
— Няма ги. Изчезнаха. Всичките. Нищо не мога да направя. Нещата се промениха, Джоузефин. Бях прав, Льобо ме откри.
— Боже мой! Къде си? Идвам да те взема, после ще отидем в полицията и ще оправим тази каша.
— Не, не мога да отида в полицията. Търсят ме за опит за убийство, а нямам доказателства. Открай време е така, този тип не оставя следи. Сам трябва да се погрижа.
— Нищо не можеш да направиш сам.
— Налага се. Отдавна трябваше да сложа край на тази история. Сега обаче ще го направя.
52
Макар да работеха в малко и спокойно градче, служителите в шерифството на Порт Лоунли действаха с шеметна ефикасност. Доул установи, че Сю вече им е осигурила автомобил и придружител, който ги очакваше на летището, когато кацнаха. Придружителят им беше млад мъж на не повече от двайсет и пет години, който държеше айпад, на чийто екран се мъдреше снимката на шериф Ейбрахам Доул. Отначало Доул си помисли, че от нюйоркското управление са решили да пречат на разследването му, но после огледа хубаво младия мъж с айпада. Не беше ченге. Когато приближиха, той се представи като Мартин от „Авис“. Поведе Доул и Блох към багажното, откъдето си взеха оръжията, а после ги качи на електрическа количка, която десет минути по-късно ги остави до колата им под наем. Сив седан. Доул подписа документите, даде на Мартин двайсет долара бакшиш и го отпрати.
Изчака Блох да извади на заден колата от паркомястото, преди да се настани на предната седалка. Купето миришеше на пържено пиле и на лимонов ароматизатор.
— Това трябва да е колата, която винаги дават на ченгета в командировка — отбеляза Блох.
Тя не за пръв път шофираше в Ню Йорк. Беше живяла известно време в Ню Джързи и почти година беше работила в Ъпър Уест Сайд в Манхатън. Животът в града беше прекалено скъп, затова беше пътувала всеки ден. Баща ѝ беше служил в същия участък, Доул се беше осведомил. Не я попита защо е напуснала, пък и, честно казано, не искаше да знае. Допускаше, че тя не се разбира добре с хората — това поне беше ясно като бял ден. Беше поискала да я прехвърлят от Ню Йорк и не се беше установила никъде, преди да пристигне в градчето Порт Лоунли, което отначало ѝ се беше сторило като междинна спирка. Поредното място, откъдето щеше да се прехвърли нататък. Само че остана. Доул познаваше досието ѝ до последната подробност. И му се искаше тя да остане завинаги.
Поеха по Парк Сентръл Паркуей към Рандъл Айланд, после по „Франклин Делано Рузвелт“ до следващия изход към парка. Блох помоли Доул отново да ѝ каже адреса. Той го продиктува от бележника си, тя кимна и пое по Второ Авеню към центъра, докато стигнаха до Осемдесет и пета улица.