Блох паркира, двамата излязоха и повървяха на изток по Осемдесет и пета, докато не стигнаха тухлена сграда с големи прозорци и с американското знаме на входа.
Блох отново попита за адреса. Доул го повтори, а Блох провери на някакво приложение на мобилния си. Въведе адреса и приложението ги осведоми, че са на точното място.
— Да му се не види! — изруга Доул.
— Не предполагаше, че ще бъде толкова лесно, нали? — попита Блох.
— Със сигурност, обаче очаквах нещо повече.
Бяха дошли на адреса, където беше регистрирана фирмата „Льобо Ентърпрайзис“. Източна Осемдесет и пета улица № 229, Манхатън. Само че това не беше адрес на фирма.
С големи алуминиеви букви над входа пишеше Американски пощи, клон Грейси Стейшън.
Влязоха вътре и Доул остави Блох да говори. Макар че и двамата бяха с униформа на служители на закона и с оръжия на коланите, това не попречи на петима души да се обадят, когато изпревариха опашката и Блох поиска да говори с директора.
Доул обичаше Ню Йорк и той му липсваше. Когато се премести тук на работа в полицията направо от дома си в провинциална Алабама, си мислеше, че никога няма да си тръгне. Накрая си тръгна заради Идън. След нейната смърт започна да го преследва животът, който беше отказан и на двамата.
Виждаше лицето ѝ навсякъде: на масите до витрините на кафенета, които посещаваха често, и в неоновото сияние на дъждовните локви на Таймс Скуеър, а нощем в метрото улавяше отражението ѝ в прозореца, докато се разминаваха с друг влак. Усещаше и уханието ѝ. Беше останало в апартамента, по чаршафите, по дрехите му. Виждаше лицето ѝ в излъсканата повърхност на своя служебен „Смит и Уесън“ трийсет и осми калибър. Трябваше да се махне, осъзнаваше го. А завръщането сега усещаше като нахлуване в чужд живот. Спомените сякаш не бяха точно неговите, не му причиняваха същата болка, но все пак му бяха някак познати. Даде си сметка, че градът наистина му липсва. С него го свързваха и хубави спомени.
След малко нисък оплешивяващ мъж с риза на петна дойде да говори с тях. Потвърди, че пощата поддържа пощенски адреси на различни фирми. Конкретната пощенска кутия — тази на „Льобо Ентърпрайзис“ — се намирала в сградата. Всеки месец различна куриерска служба пристигала с разрешение да изпразни кутията. Това беше. Удариха на камък.
— Още ли мислиш, че тропането по вратите е правилният начин? — попита Блох.
— Често се стига до задънена улица. Така поне имам усещането, че се движим. Хайде да проверим магазина — каза Доул.
Двайсет минути по-късно Доул и Блох влязоха в магазин, който приличаше на минимаркет.
— Сигурна ли си, че това е адресът? — попита Доул.
— Това е.
Вътре установиха, че са прави — наистина беше минимаркет.
Мъжът на касата беше на петдесет и няколко, блед и потен, с набола брада и стар жълт пуловер върху тениска е яка. Имаше вид на човек, който се кани да поиграе голф на игрище в Чернобил.
— Извинете, ние сме полицаи — показа му значката си Доул, но не достатъчно бързо, та човекът да не забележи, че значката не е от Ню Йорк. — Бихте ли ни помогнали? Знаете ли дали преди това не е бил магазин за мобилни телефони?
— Не сте от нюйоркската полиция — отбеляза продавачът.
— Не, не сме. Не сме полицаи от този щат, но сме упълномощени и имаме съдействието на нюйоркската полиция. Е, имало ли е тук магазин за мобилни телефони преди две години?
— Не, открай време си е това. Откакто го купих през деветдесет и втора.
— Вие ли сте собственикът? — попита Доул.
— Да, аз.
Блох се вторачи в мъжа с пуловера и каза:
— Вдигнете си заплатата.
— Колежката ми иска да каже, че явно магазинът върви добре, след като сте тук от толкова отдавна. Кажете ни за мобилните телефони. Разполагаме с данни, които показват, че сте продали мобилен за еднократна употреба преди две години.
— Още ги продаваме — отговори мъжът и посочи към стъклената витрина под плота.
Доул отстъпи назад, разгледа витрината и видя два малки мобилни апарата в пластмасови вакуумирани опаковки.
— Случайно да пазите данни на кого сте продали телефона? Конкретният купувач е взел карта с лимит двеста долара, която сигурно също е купил от вас — каза Доул.
— Няма начин. Много хора купуват предплатени карти, когато си вземат телефон. Не пазя данните.
Блох огледа магазина, посочи охранителната камера зад собственика и попита:
— А имате ли записи на камерата от онова време?
— Не, развалена е. Не работи от години.
— Ами разписки от плащане с кредитни карти? — попита Доул.