— Тук се плаща само в брой — каза мъжът и им посочи табела вдясно от касата, на която пишеше: „Само в брой. Без карти“.
Последен шанс, помисли си Доул и попита:
— Помните ли мъж, който е купил от магазина мобилен телефон и предплатена карта за двеста долара?
— Не помня дори последния си клиент. Съжалявам. Нямам представа.
Доул и Блох се спогледаха.
— Ако няма да купувате нищо, може да си закарате задниците обратно в земите на Талахаси — каза мъжът.
— Ню Йорк ми липсва — каза Блох.
В четири и трийсет и пет Доул и Блох влязоха в офис сграда във Флатайрън Дистрикт. Фоайето беше от светъл чам и камък, е витрини, в които бяха изложени книги с твърди корици. Рецепционистката стоеше зад мраморен плот, а зад нея на табло беше изнесен списък на фирми. Имената бяха само няколко. Едно от тях беше истинската причина за посещението им, но така и така бяха в Ню Йорк, провериха и адреса на „Льобо Ентърпрайзис“. В крайна сметка беше им на път.
Рецепционистката се обади по телефона и им каза да седнат — щели да дойдат да ги вземат. Няколко минути по-късно висока руса жена с джинси, черен пуловер и фалшива усмивка се появи на рецепцията и им съобщи, че ще имат десет минути за среща с господин Фулъртън, но преди това трябвало да ѝ обяснят за какво ще говорят с него.
— За Джей О. Льобо. Въпросът е сериозен, госпожо — отговори Доул.
Името заличи фалшивата усмивка от лицето на жената и тя се представи:
— Казвам се Сара. Последвайте ме горе и ще може да поговорите насаме с господин Фулъртън.
Заведе ги до асансьор, който ги качи на четиринайсетия етаж. Попаднаха в открит офис с бюра, купчини ръкописи и книги навсякъде. Повечето служители бяха млади жени. В дъното на помещението, в ъгъла, имаше кабинет със стъклени стени. Сара задържа вратата, за да влязат. Блох мина първа, следвана от Доул. Зад бюро с гранитен плот седеше много висок мъж на шейсет и няколко години, облечен спретнато в тъмносин спортен панталон, синя риза и тъмносива жилетка. Имаше прошарена чуплива коса и непринудена усмивка. Когато влязоха в кабинета му, той стана зад купчина страници и излезе иззад бюрото да се ръкуват.
— Тео Фулъртън, издател. Радвам се да се запознаем. Познавам Порт Лоунли. Със съпругата ми прекарвахме лятото там с децата, когато бяха малки. Красиво място. Какво ви води насам?
— Аз съм шериф Доул, това е заместник-шериф Блох. Надяваме се да ни помогнете във връзка с наше разследване — каза Доул. — Едно име изникна по време на разследването и се нуждаем от информация. Става дума за Джей О. Льобо, господине.
Доул наблюдаваше внимателно Фулъртън и забеляза как той леко сбърчи чело при споменаването на това име. Фулъртън погледна към Сара, после към Доул и челото му се изглади. На лицето му грейна нюйоркска усмивка.
— Той е нашето златно момче, шерифе. Допускам, че сте проучили и знаете за автора толкова, колкото знам и аз. Заповядайте, седнете.
Доул се настани в коженото кресло и прехапа устна, за да прикрие болката в коленете си. Фулъртън се върна зад бюрото си, облегна се назад и наклони глава, готов да слуша.
— Надявам се, разбирате, че не можем да навлизаме в подробности за разследването, но отделът ми може би разполага с информация, свързана със самоличността на жител на Порт Лоунли, когото смятаме за Джей О. Льобо.
— Знаете името му?! — възкликна Фулъртън и изпъна гръб, а после се приведе напред, облегна лакти върху бюрото и стисна ръце.
Приличаше на дете, което очаква да получи подарък за рождения си ден.
— Разполагаме с име. За жалост, в момента този човек е обявен за изчезнал. Трябва да ви кажа, че има вероятност да е мъртъв. Не мога да ви дам повече информация, но искам да разбера какви са взаимоотношенията ви с Льобо — каза Доул.
Прецени, че е най-добре да не споменава на Фулъртън, че ако намери Льобо, ще го арестува и ще го обвини в опит за убийство. Фулъртън може би нямаше да бъде толкова отзивчив, ако знаеше, че Доул иска да пъхне златното му момче зад решетките поне за трийсет години.
— Мили боже, разбира се, ще ви помогна с каквото мога. Но аз никога не съм се срещал с Льобо. Никой от издателството не го е виждал. Не знаем много за него. Изпраща ръкописите си с куриер, на когото плаща в брой. Пликовете са адресирани лично до мен. След като книгата мине през редактор, изпращаме ръкописа до пощенската му кутия. Той нанася промените и го връща при нас. Това е контактът, който имаме с него.
— Ами договорите, заплащането, тези неща? — попита Доул.
— По имейл. Той ми изпраща кодиран имейл. И преди да ме попитате — знайте, че е задънена улица. Някои от нашите компютърни специалисти веднъж се опитаха да намерят айпи адреса на имейла, но се оказа, че писмото се препраща през много държави. Както и да е, след като получа ръкописа, преговаряме и когато постигнем споразумение, изпращаме договор, той подписва, връща го и ние плащаме първата половина от аванса на фирма „Льобо Ентърпрайзис“.