Проклятие.
Стана му адски неприятно, че са ровили из нещата му. Зад заповедта имаше списък на вещите, които бяха взели. Само книги. Не беше важно. Не му трябваха. Точно преди да наругае ченгетата, че са оставили входната врата отворена, забеляза, че всъщност я бяха разбили. Не са могли да затворят проклетата врата. И не бяха предприели нищо, за да обезопасят къщата му след обиска.
Дарил влезе вътре и осезаемо усети присъствието им. Не, не присъствието, а следите от него. Лек мирис на прах. Тънки трески от изкъртената врата. Чинии и чаши, разпилени на входа на кухнята. Погледна на другата страна и видя книги по пода. Бяха обърнали всичко с главата надолу, както само ченгетата умеят. Вратата към мазето зееше отворена. Устата му пресъхна. Отвори я още малко и смръщено заслиза към тъмното помещение. В основата на стълбите намери фенерче. Отново си пое дълбоко дъх и го включи. Бяха претърсили мазето.
Леглото още си беше на мястото. Но мебелите бяха разместени, чекмеджетата на шкафа бяха на пода.
Подът. Него не бяха пипали. Освети с фенерчето задния ъгъл, покрит със спечена пръст — беше си непокътнат. Върна се горе, изключи фенерчето. Въздъхна с огромно облекчение и се качи на втория етаж.
В гардероба си завари купчина дрехи на пода, а закачалките висяха празни на пръта. Ченгетата бяха тършували усърдно и бяха разхвърляли всичко.
Метна на леглото риза, панталон и чисто бельо. Съблече се, изми се и се облече. Пое по обратния път към горичката, взе чантите и бързо се върна на яхтата. Този път почти ги влачеше по земята, за да не изопва шевовете на раната. На пристана беше тихо като при пристигането му. Над водата се стелеше ниска мъгла. Златистото сияние на слънцето я озаряваше. Като пламък на свещ зад фина бяла коприна.
Дарил натовари чантите, запали двигателя, отдели се от пристана и остави Порт Лоунли зад гърба си. Няколко часа преди да акостира, си мислеше, че това ще е последното му идване в Порт Лоунли. Вече знаеше, че едва ли ще е така.
Налагаше се да замине за известно време. На спокойно и безопасно място. Да си отпочине, да се излекува. Когато се зае с тази задача, предполагаше, че по това време вече ще е приключил. Канеше се да замине веднага щом докопа парите. Пол и Марая обаче още бяха живи. А сега и ченгетата го разследваха.
Слава богу, не бяха погледнали под пода на мазето. Нямаше да се върнат да тършуват из къщата. Бяха приключили с обиска. И бяха пропуснали главната находка.
И все пак работата не беше доведена докрай.
Дарил трябваше да свърши още много неща.
54
— Здравей, Марая, казвам се Чад и съм от екипа, който лекува мозъчната ти травма. Удобно ли ти е в това легло? О, така ми се струва. Нещо против да седна? Благодаря. И така… Ако говоря прекалено бързо или ако усетиш, че се унасяш, докато обяснявам, или ако искаш да повторя нещо, само ми кажи: „Чад, един момент, приятел“. Съгласна ли си?
Чад беше облечен с джинси и яркожълта тениска с надпис „Исус спасява“, а докато гледаше рижата му коса, белите му зъби и веселата усмивка и слушаше напевния му глас, Марая не беше сигурна дали е будна, или сънува. Чад нахлу в стаята ѝ с преиграна загриженост и вече беше приседнал на леглото ѝ. Говореше ѝ като на дете от детската градина.
— И така, мила, главата ти е преживяла Големия взрив. Не се съмнявам, че вече са ти го обяснили, но аз съм тук, за да те запозная с още някои неща, които може да преживееш вследствие на сериозния удар, и с какво можем ние да ти помогнем.
Марая гледаше вторачено Чад. С безизразно лице.
— Може да имаш проблеми с паметта, известни трудности с говора и с координацията, дори кошмари. Да. А сега, мила, искам да знаеш, че нашата програма прави всичко това значително по-поносимо. Утре ще опитаме психотерапия, ще направим и някои изследвания. Знаеш ли, че лекарите и парамедиците са те помислили за мъртва? Оказва се, че имаш нещо, наречено васкулит. Още отпреди травмата. Не се тревожи, след удара по главата лекарите са го диагностицирали и ще те лекуват. Не е нужно да се тревожиш, ние ще си сътрудничим с лекарския екип, за да открием основната причина, ясно?
Васкулит. Лекарите го бяха споменали. И те като Чад я уверяваха, че няма причина за тревога. Марая не се тревожеше. Кръвното ѝ открай време си беше ниско, а сестрите доста я бодяха и ѝ правеха синини, когато се опитваха да ѝ вземат кръв. И майка ѝ беше същата — с лоши вени. Изобщо не беше нужно Чад да обяснява всичко това с интонация като от Дисни Чанъл.
— Сега, не се притеснявай от гадните въпроси, които ще ти задам — не целят да те подведат. Не че от отговорите ти зависи дали ще те приемат в колеж или нещо подобно. Най-обикновени въпроси са, не се тревожи — почти измяука Чад.