Марая мълчеше.
Чад докосна ръката ѝ и я погали нежно.
— О, мила, толкова много ми напомняш за моята по-голяма сестра. Двете щяхте страшно добре да се разбирате. Хайде сега, какво има, мила, да не ти е отхапал някой езика? — попита Чад.
— Майната ти, Чад. Майната и на сестра ти. А сега се махай от стаята ми, иначе аз ще ти причиня мозъчна травма. Макар че, ако съдя по облеклото ти, мозъкът ти явно вече е увреден — каза Марая.
Вторачи се в зяпналата уста на Чад. Наистина имаше хубави зъби.
— Чад? — обади се тя.
— Да? — изписука той.
— Забелязвам, че още си тук. Какво не разбра, по дяволите? Да го повторя ли по-бавно? Нещо не ти е добре ли?
— Възможно е — отговори той.
— Омитай се от стаята ми, по дяволите, и отиди да си ближеш раните другаде.
Струваше ѝ се, че Чад ще ревне, докато излизаше от стаята ѝ. Не съжаляваше за онова, което му беше казала. Изобщо. Всъщност дори ѝ беше приятно. С пронизителното си гласче и е положителната си нагласа той сякаш бе жертва на живота. Човек, когото можеш да тъпчеш и да тормозиш. Фактът, че Чад го допускаше, предопределяше съдбата му. Сам си го просеше — поне в съзнанието на Марая. Човек, обречен да бъде последен поред, последен в любовта, онзи, от когото винаги се възползват и после захвърлят.
Марая вече не искаше да чува за жертви. Беше приключила с тази гадост. Усещаше дясната си половина натежала. Дясната ѝ ръка нямаше сила. Трябваше да мобилизира цялата си воля, за да помръдне десния си крак. Половината ѝ тяло сякаш беше пълно с олово. Умъртвено, безчувствено.
Ведрото насърчаване нямаше да ѝ помогне. Марая съзнаваше това. Положителната нагласа и тя да върви по дяволите заедно с Чад.
Марая мислено си зададе посока. Начерта си ясна цел. Щеше да мине през физиотерапия. Щеше да работи усърдно — по-усърдно от всеки. Щеше да се поти, да се напряга и да се бори с болката. Веселите физиономии и аплодисментите нямаше да я измъкнат от тук.
Не.
Тя знаеше, че разполага с неизчерпаем запас от сили. Нещо вреше и кипеше дълбоко в нея.
Омразата.
Марая изпитваше омраза и ярост. Това би трябвало да ѝ стигне. Да ѝ бъде по-полезно.
След няколко месеца щеше да се възстанови. Да укрепне. Да стане по-силна. По-бърза.
Беше допуснала Пол в живота си, а той я беше предал. Беше я наранил. Трябваше да го убие, когато бе имала тази възможност. У дома посред нощ с някой от проклетите кухненски ножове. Не трябваше да разчита на Дарил. Той беше прекалено мекушав. Замисли се за чука, който я връхлиташе, за Пол, който размахваше онзи чук. Не виждаше лицето му, но знаеше, че е той. Сигурно беше научил за нея и за Дарил.
После мрак. И през цялото време усещаше онзи мирис в носа си. Никога нямаше да го забрави. Мириса на прясна боя и на кръв.
55
Доул прекосяваше устремно летището на Бей Сити, но Блох го сграбчи за ръката и го дръпна да спре.
— Трябва да направим нещо. Купър е изчезнал. Няма следи, няма как да се доберем до него. Как ще заловим този тип, по дяволите? — попита тя.
Преди да излетят от Ню Йорк, се бяха опитали да се свържат с Джоузефин Шнайдър, литературната агентка на Пол Купър.
Шнайдър отказа среща с тях. Не успяха да преодолеят дори портиера на офис сградата, където беше агенцията ѝ. Тя отказа да говори по телефона, а секретарката ѝ директно ги отряза — не искаше да ѝ предаде никакво съобщение. Шерифството в Порт Лоунли нямаше юрисдикция в Ню Йорк. Доул се свърза със свои колеги там. С полицаи, които биха му направили услуга, макар прекрасно да съзнаваше, че заведе ли нюйоркско ченге в офиса на Шнайдър, ще стане по-зле. Според Фулъртън агентката на Купър била сериозен играч и имала приятели в кметството. Нямаха изход. Не им оставаше друго, освен да се приберат у дома. Което никак не се хареса на Блох и тя се муси по време на обратния полет. Сега, на летището, неудовлетворението ѝ беше изплувало на повърхността.
Доул се взря в големите ѝ очи, въпросително вперени в него, после зарея поглед над рамото ѝ. Зад нея имаше заведение за бургери. Летищен ресторант, но въпреки това Доул прецени, че на един бургер няма какво толкова да му сбъркаш.
— Умирам от глад. Хайде да хапнем — настоя той. Мина покрай Блох, усещайки погледа ѝ с тила си, сякаш го напичаше следобедно слънце. — Ще поговорим, докато се храним.
Поръчаха си чийзбургери и печени картофи на бара и отнесоха салатите и кока-колите си на една маса. Блох изглеждаше изморена и ядосана. Тя беше истинска рядкост за полицията. Умна, способна и отдадена на работата си. Човек можеше да стане ченге по много причини. Някои хора искаха да помогнат на общността си. Доул познаваше такива полицаи. Не бяха останали много, но още ги имаше. Други се присъединяваха заради усещането за власт или защото бяха от семейства на полицаи, или защото смятаха тази работа за трамплин към нещо друго, например към политиката на местно ниво. А имаше и още една категория. Тръпки побиваха Доул от тази мисъл, но не можеше да отрече, че някои ставаха полицаи, за да убиват.