— Ти защо стана полицай? — попита той.
Блох сдъвка хапката си, изтри устни със салфетката и отпи голяма глътка кока-кола. Остави чашата си и отговори:
— Заради семейството ми.
Доул задържа чашата пред устните си, отпи, остави я и попита:
— Задължиха ли те?
— Баща ми беше полицай. Трийсет и пет години. Арестуваха го с още петима полицаи. За рекет срещу закрила, а и решили да си организират свой бизнес: момичета, кокаин, оръжия, каквото се сетиш.
Доул замълча в очакване Блох да продължи да разказва, но след минута установи, че се налага да я подкани. Тя понякога казваше неща, които бяха ясни за самата нея, но никой друг не можеше да разбере.
— Значи стана полицай… по каква причина?
— Баща ми нямаше нищо общо с другите петима. Просто му бяха приятели, но той не участваше в рекета. Всички твърдяха, че татко е знаел и не е предприел нищо. Не са го подкупили. Опитали се, но той отказал. Просто се преструвал, че не забелязва какво става, нали разбираш?
— Осъдиха ли го?
— Умря преди процеса. Получи инфаркт.
— По дяволите. Съжалявам, Блох. И ти реши да изчистиш семейното име, така ли?
Появи се сервитьорката с чиниите им и прекъсна разговора. Доул гризна от едно хрупкаво лучено кръгче и зачака отговора на Блох. Трудно ѝ беше да говори за това. Темата беше болезнена. Личеше си. Общуването с нея беше още по-мъчително от обикновено.
— Отначало да. Исках хората да помнят татко такъв, какъвто беше всъщност — добър човек. Но когато станах полицай, установих, че ченгетата не мислят по този начин. Началниците ми казваха, че татко е страхотен полицай. Обикновените униформени ченгета също. Татко не беше издал колегите си и за тях това беше най-важното. Исках да разбера какво е да принадлежиш към една група хора, в която каквото и да направиш, ще бъдеш защитен. Често се местех и навсякъде се оказа едно и също. Ченгетата се пазят един друг. Татко говореше за приятелите си, все едно са членове на семейството му. Може би съм искала да принадлежа към всичко това. Аз… не общувам лесно с хората.
Доул не отговори.
— Как ще заловим този тип? — смени темата тя.
Той въздъхна. Когато Блох зададе този въпрос за пръв път преди десет минути, той вече изпитваше неприятното усещане, че знае отговора. А сега вече нямаше как да го избегне.
— Парите са най-добрият ни шанс. Той ще се опита да изтегли двайсетте милиона — отговори Доул.
— Но ние ги запорирахме със съдебна заповед, не може да ги пипне — възрази Блох.
— Това не означава, че няма да пробва. Ще проверя дали има опит за прехвърляне на средства.
Доул погледна часовника си, намери прекия телефон на банката на Големия Кайман и го набра от мобилния си. Служителката на рецепцията го свърза с господин Алейн.
— Проблем ли има, шериф Доул? — попита господин Алейн.
— Надявам се, че няма, господине. Искам само да проверя дали сте получавали искане за прехвърляне на парите от сметката на Пол Купър.
— Извинете, но не ви разбирам, шерифе.
— Питам във връзка със съдебната заповед, която ви изпратихме. Помните ли? Обсъдихме го. Не е точно във вашата юрисдикция, но допускам, че банката ще уважи заповедта и ще запорира сметката.
След пет дълги секунди от отсрещната страна господин Алейн попита:
— С шериф Доул ли разговарям?
— Да, разбира се. Мислех, че вече знаете. Проблем ли има? — попита Доул, който усети как коремът му започва да се стяга.
— Изглежда, е станало недоразумение, шерифе. Обяснете ми отново как точно да ви помогна.
— Искам да разбера дали сте получавали искане за прехвърляне на парите от сметката на Пол Купър.
— А, разбирам. Е, тъй като сметката е закрита, не пазим данни за никакви искания, свързани с нея. Системата ни не ги отразява.
— Закрита ли? Имате предвид запорирана, нали?
— Не, закрита е. Господин Купър закри сметката, след като изтегли средствата.
Доул едва не получи инфаркт. Блох не откъсваше очи от него. Усети промяната в настроението му по време на разговора.