— Въпреки това не разбирам с какво ще ни помогнат тези лъжи — отбеляза Сю.
— Ще задействат егото му — поясни Доул. — Ако Фулъртън е прав, Льобо ще бъде в тълпата. За нищо на света не би пропуснал възпоменателната церемония. Фулъртън я организира, а няма човек, който да устои на изкушението да присъства на собственото си погребение. Това би трябвало да е достатъчно, за да го подмами. Никой не е способен да пропусне такъв шанс. Той ще присъства, сигурен съм.
— Така е — обади се и Блох. — Освен това ще имаме време да опознаем този тип по-добре.
— Да не искаш да кажеш, че трябва да прочетем книгите му? — попита Доул.
Блох кимна. Доул въздъхна. Не си падаше по трилърите. Винаги се досещаше каква ще е развръзката.
Преди Доул да си тръгне, двамата с Блох седнаха и прегледаха докрай есемесите и телефонните обаждания. Някои изходящи обаждания бяха до предплатения телефон в деня на нападението. Тъй като нямаше как да проследят собственика на телефона, не можеха и да тълкуват разменените есемеси. Решиха да поставят предплатения телефон под наблюдение, за да може, когато някой го използва отново, шерифството в Порт Лоунли да получи известие за местоположението на телефона. Съществуваше огромна вероятност той да не бъде използван никога повече, но поне се подсигуряваха.
Наложително беше обаче да разтълкуват есемесите, които Марая беше изпратила на Пол в деня на нападението. Блох ги намери в разпечатките.
Снимка на паспорта му, последвана от текстово съобщение:
Да си забравил нещо?
Какви игри играе тя, запита се Доул. Трябваше да научи.
56
Пол ядеше салата със скариди в един рибен ресторант в Южна Флорида, когато чу новината по телевизията.
Местният водещ обяви, че човекът, смятан за загадъчния писател Джей О. Льобо, е загинал при зловеща злополука с яхта.
Пол дояде купата си и плъзна вилицата по ръба, за да обере и последните остатъци от соса. Поръча си още една бира, изпи я бавно и се загледа в екрана в очакване да повторят новината.
Петнайсет минути по-късно отново я чу. Замисли се за Марая, за статията, която беше прочел по-рано сутринта. Тя се възстановяваше и полицията твърдеше, че е идентифицирала нападателя ѝ. Този път по новинарския канал представиха историята на Льобо и Пол видя няколко души да си чешат езиците в дискусия пред публика. Звукът беше намален, но той успя да проследи дебата. Знаеше, че Марая сигурно също гледа.
Тя така и не разбра необходимостта му от абсолютно уединение. От предпазни мерки.
Пол плати в брой, излезе и тръгна към автогарата. Купи си билет за първия автобус, който пътуваше на запад. Възпоменателното събитие щеше да се проведе в Лос Анджелис с надеждата да привлече не само писатели, а и филмови звезди и режисьори. Най-важна беше публичността.
Той отвори портфейла си и преброи колко пари са му останали. Какво ли щеше да прави, ако не беше Джоузефин? Беше му изпратила достатъчно за месец-два, ако живееше пестеливо, дори след като плати петстотин долара на Луис, капитана на риболовното корабче, който го откара от Големия Кайман до Маями без паспортни проверки и без да му задава въпроси. И още петстотин долара, с които Луис му купи револвер.
Пол разполагаше с известно време. Трябваше да планира нещата старателно. Ако се окажеше прав, щеше да има още един шанс с Дарил. Шанс да сложи точка.
Преди да замине, трябваше да направи само още нещо.
Автогарите бяха едно от малкото останали места, където можеше да намериш уличен телефон. При това работещ.
Пол напълни телефона с монети от двайсет и пет цента и набра по памет номера на мобилния на Марая. Преди набирането да приключи, той стовари слушалката върху вилката и чу как монетите му се изсипват на дъното на апарата. Отново ги пусна, но този път набра домашния си телефон. Имаше голяма вероятност мобилният на Марая да е при ченгетата. Не искаше те да чуят какво ще ѝ каже. Тя можеше да им съобщи, ако пожелае, но Пол искаше да ѝ предостави избор. Беше я разочаровал. Беше я излъгал. И не я беше обичал достатъчно.
Телефонът започна да звъни.
Пол си представи лицето на Марая. Мекотата в погледа ѝ. Искрата, която заблестяваше в очите ѝ, преди да я целуне.