Това изглеждаше логично. Човек можеше да обясни и поведението на дрехите си по този начин. Правилно използвано, статичното електричество би могло да…
Пред него стоеше нещо. Алармената система, както и преди, не беше се включила.
Грегър бавно повдигна глава. Нещото пред него беше високо почти три метра и с приблизително човешки форми, макар че имаше крокодилска глава. Беше с яркочервен цвят и с пурпурни ивици по дължината на тялото си. С единия си извит нокът държеше голяма кафява чаша.
— Здрасти — каза то.
— Здрасти — преглътна Грегър. Бластерът му беше на масата, само на шестдесетина сантиметра от ръката му. Той се чудеше дали нещото ще го нападне, ако посегне да го вземе.
— Как се казваш? — попита Грегър със спокойствието на дълбоко изплашен човек.
— Аз съм Пурпурният Заграбвач — каза нещото. — Аз грабя разни неща.
— Колко интересно. — Ръката на Грегър започна да се протяга към бластера.
— Аз грабя неща, които се казват Ричард Грегър — каза му Заграбвачът с ясен и любезен глас. — И обикновено ги ям с шоколадов сос. — То вдигна чашата и Грегър видя, че тя е надписана. „Шоколад Смиг — идеалният сос за Грегъри, Арнолди и Флинове“.
Пръстите на Грегър докоснаха бластера.
— Да нямаш намерение да ме изядеш? — попита той.
— О, да — отвърна Заграбвачът.
Грегър вече бе хванал оръжието. Той свали предпазителя и стреля. Яркият взрив се удари в гърдите на Заграбвача и се пръсна към пода, стените и веждите на Грегър.
— Това не може да ме нарани — обясни Заграбвачът. — Аз съм много висок.
Бластерът падна от ръката на Грегър. Заграбвачът се наведе.
— Сега няма да те изям — каза той.
— Така ли? — успя да пророни Грегър.
— Няма. Мога да те изям едва утре, на първи май. Такива са правилата. Дойдох само да те помоля за една услуга.
— Каква?
Заграбвачът се усмихна любезно.
— Ще бъдеш ли така добър да изядеш няколко ябълки? Така вкусът на плътта ти става чудесен.
И като каза това раираното чудовище изчезна.
Грегър включи с треперещи ръце радиото и разказа на Арнолд всичко, което се беше случило.
— Хммм — отвърна Арнолд. — Пурпурният Заграбвач, а? Мисля, че това решава нещата. Всичко съвпада.
— Какво съвпада? Какво е то?
— Първо направи каквото ти кажа. Искам да съм сигурен.
Като се подчини на инструкциите на Арнолд, Грегър разопакова химическото си оборудване и зареди няколко епруветки и реторти с химикали. Той ги разбърка, смеси, прибави, филтрира, както му бе казано и накрая постави сместа върху печката, за да я загрее.
— А сега ми кажи какво става — каза Грегър, когато се върна до радиото.
— Веднага. Потърсих думата „Тгасклит“. Тя е опалианска. Означава „призрак с много зъби“. Поклонниците на слънцето са били от Опал. Това какво ти подсказва?
— Че са били убити от техен си призрак — отвърна ядосано Грегър. — Трябва да се е измъкнал от техния кораб. Може да е бил прокълнат и…
— Успокой се — каза Арнолд. — В тази работа няма никакви призраци. Завря ли сместа?
— Не.
— Кажи ми, когато заври. А сега нека поговорим за оживелите ти дрехи. Не ти ли напомнят за нещо?
Грегър се замисли.
— Ами, когато бях малък… Не, това е смешно — каза той.
— Продължавай — настоя Арнолд.
— Когато бях малък, никога не си подреждах дрехите на стола. Защото в тъмното винаги ми изглеждаха на човек, дракон или де да знам какво. Предполагам, че на всеки му се е случвало. Но това не обяснява…
— Разбира се, че обяснява! Сега не си ли спомни вече за Пурпурния Заграбвач?
— Не. Откъде да си го спомня?
— Защото ти го измисли! Не помниш ли? Трябва да бяхме на осем или девет години. Ти, аз и Джими Флин. Измисляхме най-ужасните чудовища. Това беше нашето си чудовище и единственото му желание беше да изяде теб, мен или Джими. При това поляти с шоколадов сос. Но можеше да го направи само на първо число на всеки месец, когато пристигаха писмата с оценките от училище. За да се отървем от него трябваше да използваме магическа дума.
Чак сега Грегър се сети и се зачуди как изобщо бе могъл да забрави това. Колко ли нощи бе стоял буден и очаквал с ужас появата на Заграбвача? Това очакване правеше другото, онова на писмото с оценките, да изглежда толкова незначително…
— Завря ли сместа?
— Да — каза Грегър, като погледна благоговейно към печката.
— Какъв цвят има?
— Някакво зеленикавосиньо. Не по-синя е отколкото…
— Добре. Можеш да я излееш. Искам да направя още няколко опита, но мисля, че я облизахме.