— Няма да пилотираме — каза Арнолд. — Ще трябва да се доверим на автопилота. Освен ако не открием някакъв начин да изхвърлим това нещо оттук.
Те забелязаха лек дим, който бе започнал да прониква през плътно прилепналите страни на вратата.
— Какво е това? — попита Арнолд, с остра нотка на паника в гласа си.
Грегър се смръщи.
— Не си ли спомняш? Мърморкото може да влиза навсякъде. Няма начин да го избегнем.
— Не си спомням нищо за него — отвърна Арнолд. — Той яде ли хора?
— Не. Доколкото си спомням само ги разкъсва на части.
Димът бе започнал да придобива огромната сива форма на Мърморкото. Те се оттеглиха в следващото помещение и заключиха вратата. След секунди лекият дим проникна през нея.
— Но това е смешно — каза Арнолд, прехапал устни. — Да се плашим от някакво въображаемо чудовище… Чакай! Нали си запазил водния пистолет?
— Да, но…
— Дай ми го!
Арнолд изтича до резервоара с вода и напълни пистолета. Мърморкото отново бе добил формата си и се насочваше към тях с мъчително пъшкане. Арнолд го обля със струя вода.
Мърморкото продължи да напредва.
— Сега си спомням всичко — заговори Грегър. — Мърморкото не може да бъде спрян с воден пистолет.
Те отстъпиха в следващото помещение. Зад него оставаше само спалното помещение и след това вакуума на космоса.
— Не можеш ли да направиш нещо с въздуха? — попита Грегър.
Арнолд поклати глава.
— Сега се разрежда, но трябва да минат двадесет часа, докато изчезне ефекта на „Лонгстийд“.
— Нямаш ли някаква противоотрова?
— Не.
Мърморкото отново се материализираше и това не беше нито тихо, нито приятно.
— Как можем да го убием? — попита Арнолд. — Трябва да има начин. Магическа дума? Дали няма да му подейства дървен меч?
Грегър поклати глава.
— Сега си спомням Мърморкото — проговори той нещастно.
— Какво го убива?
— Не може да бъде унищожен с воден пистолет, с тапешник, с капси, с лепенки, с бомбички от конфети или друго детско оръжие. Мърморкото е напълно неубиваем.
— Този Флин и проклетото му въображение! Защо ли ни трябваше да говорим за него? Как сега да се отървем от това?
— Казах ти. Не може. То трябва само да си тръгне.
Сега Мърморкото се бе изправил в цял ръст. Грегър и Арнолд хукнаха към малкото спално помещение и затръшнаха последната налична врата.
— Мисли, Грегър — замоли се Арнолд. — Никое дете не измисля чудовище, без да има някаква защита против него. Мисли!
— Мърморкото не може да бъде убит — каза Грегър.
Чудовището на червени петна отново се материализираше. Грегър си спомни всичките среднощни кошмари, които знаеше. Трябва да е правел нещо като дете, за да неутрализира силата на неизвестното.
И тогава, почти в последния момент, той си спомни.
Корабът се насочваше към Земята на автопилот. Мърморкото го владееше изцяло. Той ходеше по празните коридори, преминаваше през затворените стоманени врати, ходеше из кабините и товарните помещения и стенеше, пъшкаше и ругаеше, защото не можеше да намери никаква жертва.
Корабът достигна слънчевата система и пое автоматична орбита около Луната. Грегър надникна внимателно, готов ако е необходимо да се дръпне назад веднага. Не се чуваше странно шумолене, никакви стонове или пъшкания, никаква огладняла мъгла, промъкваща се под вратите или през стените.
— Свободно — извика той на Арнолд. — Мърморкото си отиде.
Скрили се в безопасност под последната си защита против нощните ужаси — с одеяла върху главите — те се измъкнаха от креватите си.
— Казвах ти, че водният пистолет няма да помогне — каза Грегър.
Арнолд му отвърна с подобие на усмивка и пъхна пистолета в джоба си.
— Ще го задържа. Ако някога се оженя и имам дете, това ще му бъде първият подарък.
— Не и за някое от моите — каза Грегър. Той потупа с обич леглото. — Нищо не може да замени одеялото, метнато върху главата, като защита.