— За каква светлина става дума? — бързо попита последният. — Сигурен ли сте, че сте видели нещо? — прибави той, след което обясни: — Тази лампа замества звънеца — мразя звънците. Когато някой натисне копчето на входната врата, се запалва една лампа.
Алън беше сигурен, че Майстер не казва истината.
— Бихте ли слезли долу да видите кой ме търси толкова късно? — помоли Майстер.
Уембъри слезе и както очакваше, не намери никого на входа. Той подозираше, че Майстер желае да остане сам. Когато се качваше по стълбите, чу звук като от затварящ се сандък. Но като влезе в стаята, видя, че адвокатът спокойно слагаше ръкавиците си.
— Никой ли няма? Сигурно някой е позвънил по погрешка.
— А докато отсъствах, лампата запали ли се? — попита Алън.
— Не.
— Странно — забеляза Алън, гледайки настойчиво Майстер. — Защото когато бях на входната врата, аз натиснах звънеца и тя би трябвало да се запали, нали?
Майстер започна да обяснява нещо за неизправността на мрежата и почти изблъска инспектора от стаята. Двамата тръгнаха към участъка.
Когато се прибра в квартирата си, Алън с тъга си мислеше, че с нищо не е в състояние да помогне на Мери, която сигурно се чувстваше самотна. Той не можеше да предположи, че в този момент момичето не беше само.
Странната гостенка
Дълго след като Алън отведе брат й, Мери стоя неподвижно до масата. Тя не плачеше, но й беше много тежко и мислите й се въртяха в омагьосан кръг.
Джони — крадец… Струваше й се, че това е невъзможно, че й се е присънил страшен кошмар, от който тя скоро ще се събуди и всичко ще бъде наред. С ужас си спомни за младия Уембъри и за ролята, която беше принуден да изиграе при арестуването на брат й.
Тя си припомни последния си разговор с младия Уембъри и трябваше да признае, че той направи всичко възможно, за да спаси Джон. В този момент на вратата се позвъни.
Мери помисли, че навярно Алън се е върнал, и отиде в антрето, за да отвори.
На вратата стоеше висока, красива и елегантна дама.
— Вероятно сте сбъркали етажа… — започна Мери.
— Вие ли сте Мери Ленле? — попита дамата с тих глас, в който Мери долови американски акцент. — Искам да говоря с вас. — Мери я покани да влезе и затвори вратата след нея.
— Изглеждате ми много разстроена… — започна Кора Милтън. Така се казваше гостенката, която седна на масата и запали цигара.
— Да, така е — отговори Мери, недоумявайки как тази непозната е отгатнала нейното настроение и какво я води при нея в този късен час.
— Чух, че инспектор Уембъри е арестувал брат ви за кражба на скъпоценности! И го е хванал с веществено доказателство.
Мери кимна.
— Да. Бисерите бяха в стаята му. А аз не знаех нищо за това.
Тя помисли, че това е самата госпожа Дарнлей. Напоследък толкова много знатни англичани се омъжваха за американки, че това вече не правеше впечатление на никого.
— Казвам се Кора Милтън — представи се непознатата. — Никога ли не сте чували за мен?
Мери поклати отрицателно глава. Тя се чувстваше уморена и искаше неочакваната посетителка по-скоро да си отиде.
— Не сте ли чували за Фантома? — попита Кора.
Мери бързо я погледна.
— За Фантома? За престъпника, когото търси полицията?
— Когото търсят всички! — допълни Кора с трептящ глас. — Аз съм неговата съпруга! Може би мислите, че трябва да се срамувам от това, но грешите. — После изведнъж попита: — При адвокат Майстер ли работите?
— Да — отговори Мери. — Аз все пак не разбирам целта на вашето посещение в този късен час.
Кора Милтън като че ли не обърна внимание на думите й и продължи да разглежда стаята.
— Вашата квартира не изглежда особено уютна, но все пак е по-добра от разкошната стая в дома на Майстер.
Тя видя как червенина заля лицето на Мери и продължи:
— Той вероятно вече е успял да ви я покаже? Майстер не пилее времето си напразно.
— Не разбирам какво искате да кажете…
Мери беше спокойна по природа, но чувстваше, че думите на непознатата започват да я изнервят. Мислеше, че ако не се беше случило това с брат й, тази жена никога не би посмяла да й говори така.
— Ако не разбирате какво искам да кажа, то няма да говоря повече за това — спокойно забеляза Кора. — Знае ли Майстер, че аз съм се върнала?
Тя продължаваше да седи до масата. Отвори чантичката си и извади дантелена кърпичка. Изглежда, нямаше намерение да си тръгва.