— Коя сте вие? — задъхано попита Алън.
— Пуснете ме — тихо прошепна познат глас.
Алън продължаваше здраво да държи пленницата си, но точно в този момент се натъкна на острия ъгъл на дивана. Той силно удари крака си и неочакваната болка го застави да пусне жената.
Тя веднага изчезна и Алън продължаваше да блуждае в тъмнината…
Изведнъж страшен глас каза:
— Майстер, дойдох за теб!
Чу се откъслечна кашлица.
— Светнете най-после! — извика Алън.
В този момент той чу шум от затваряща се врата.
— Запалете поне клечка кибрит! Нима никой няма джобно фенерче? — продължаваше Алън.
Лампата се запали така внезапно, както беше угаснала. Всички с учудване се гледаха един друг. В стаята бяха същите лица. Тайнствената врата беше все така затворена и ключът висеше на мястото си.
Алън озадачено се оглеждаше наоколо. Изведнъж той видя сцена, от която кръвта му се смрази: Майстер лежеше мъртъв, пронизан от острието, което винаги носеше в бастунчето си.
От улицата се чу смях, като че някой се смееше на сполучлива шега. На всички им стана неприятно и дори лицето на доктор Ломънд помръкна.
Фантома слиза от сцената
Един час след като тялото на Майстер беше отнесено, Алън и полицаите обискираха къщата. Доктор Ломънд не беше нервен човек, но тази нощ му се причуваха някакви тайнствени звуци. Алън освободи полицаите и им нареди да пазят къщата, а сам уморено се отпусна на един стол.
— Драги Уембъри, нещо много ви притеснява и аз съм готов да се обзаложа, че причината се казва Мери Ленле!
— Да, току-що бях при нея — с уморен глас отвърна Алън.
— Сигурно тя влезе в стаята в оня страшен момент?
Алън учуден го погледна.
— Докторе, рискувам много, но ще ви разкажа всичко… Това, което стана тази нощ, може да провали цялата ми кариера, но да ви кажа право, този факт ми е безразличен. Да, тя беше… Мери Ленле.
Докторът кимна с глава.
— Така си и мислех — каза той.
— Беше дошла за чека, на който според думите на Майстер Джон е фалшифицирал подписа му. Разбира се, това е чиста измислица!
— Интересува ме начинът, по който тя е попаднала в стаята? — попита докторът.
— Мери беше така притеснена заради брат си, че не пожела да ми каже това — отговори Алън.
— Бедното момиче! — съчувствено каза докторът. — Но всичко е добре, когато свършва добре.
— Вие сте оптимист, докторе — забеляза Алън.
— О, да. Аз никога не губя надежда. Та нали Фантома свърши своята работа и сега вече всички са в безопасност.
— Когато той е наблизо, винаги съществува опасност… — започна Алън и вдигна глава. Стори му се, че чу ясно нечии предпазливи стъпки в къщата.
— Какъв е този шум? — забеляза докторът. — Като че ли някой ходи из къщата!
Алън скочи от стола и повика полицая, който пазеше пред вратата.
— Нали горе няма никой от нашите хора? — попита той.
— Не, господине.
Алън пристъпи към вратата, отвори я и извика в тъмното:
— Има ли някой там?
Отговор не последва.
— Ще отида да погледна, вие останете тук! — каза той.
Когато се върна, беше пребледнял и силно разтревожен.
— Можете да си вървите — каза той, обръщайки се към полицая. — Горе беше отворен прозорецът. Вероятно е работа на някоя котка.
Доктор Ломънд втренчено гледаше младия човек.
— Но защо тогава сте така блед? Добре ли се чувствате?
— Да си призная, стана ми страшно — отговори Алън. — Този дом е дом на смъртта.
Този отговор обаче не задоволи доктора.
— Уембъри, вие сте видели някого горе? — забеляза той.
— Имате навика да отгатвате чужди мисли, докторе — започна Алън с леко треперещ глас.
— Да, и смея да твърдя, че в настоящия момент вие мислите за Блис.
Идването на дежурния полицай избави Алън от необходимостта да отговори веднага.
— Току-що ми доложиха, че са видели някакъв човек да прескача оградата — каза той.
— Преди колко време?
— Преди не повече от пет минути, господине.
Алън не отговори, той беше погълнат от мислите си. В този момент на горния етаж отново се чуха стъпки.
— Този път това горе едва ли е котка — каза докторът.
— Най-добре е да отида да проверя по-внимателно — отговори Алън. — Но да си призная, докторе, страшно съм изморен от това нощно произшествие.