Выбрать главу

— Както искаш. — Муся изпусна една пълна с укор въздишка и посегна да си вземе цигара. — Голямо момче си, няма цял живот да те водя за ръка.

Тя пак бе започнала да пуши, макар че преди три години отказа цигарите. За пръв път забелязах това още през лятото, разбрах го по миризмата на тютюн, която се излъчваше от нея и която аз на мига долавях от голямо разстояние с моя чувствителен нос на непушач, ала си мълчах. Не смятах за допустимо да коментирам постъпките на възрастен човек и още по-малко — да им давам оценки, но пред мен Муся не пушеше. А сега, по време на пътуването ни, с очите си виждах как сутрин Котираната изважда почти пълна кутия цигари, а към обед я изхвърля в кошчето за боклук празна и отваря нова. Опустошаваше по две кутии на ден, както преди.

— Защо пак пушиш? — загрижено попитах аз. — Нервна ли си?

Муся кимна мълчешком.

— От какво? Случило ли се е нещо?

— За съжаление — нищо особено. Всичко си е, както преди.

Познах по очите ѝ за какво говори. За дъщеря си. Дванадесетгодишното момиченце беше тежко болно още от раждането си, отначало лекарите не му даваха дори и десет години живот, след това, когато то навърши десет, те милостиво отдалечиха страшната си прогноза до пълнолетието му. Муся постоянно го влачеше по лекари и болници, а през последните години, когато започна да печели добре — и по чуждестранни клиники, разбира се, не в най-добрите, а в такива, за които ѝ стигаха парите. Понякога се създаваше впечатление, че в състоянието му настъпва подобрение и Муся просто грееше от надежда и градеше планове за бъдещето, но след това всичко отново се връщаше на първоначалния стадий. Дъщерята на Муся нямаше баща, т.е. във физическия смисъл на думата най-вероятно той съществуваше някъде, но в качеството си на родител никога не се бе появявал, не плащаше издръжка, тъй като никога не бе влизал в качеството на официален съпруг, и както подозирах, нямаше никаква представа за това, че детето му има толкова сериозни здравословни проблеми. Не беше изключено дори да не знае с абсолютна сигурност и за съществуването на самото дете. Муся не обичаше да говори на тази тема и аз си съставях картината от откъслечни парчета случайно казани или дочути фрази.

Фактът, че Муся отново бе започнала да пуши, говореше само едно: или запасът ѝ от издръжливост, мъжество и надежда се бе изчерпал, или състоянието на момичето се бе влошило. И на мен ми се прииска да кажа нещо приятно на Котараната, поне с нещо да подсладя мъката ѝ. Но нищо разумно не ми идваше в главата. Единственото, което можех да направя сега, бе да призная правотата ѝ поне по един въпрос, за нещо съвсем дребно.

— Знаеш ли, помислих си… права си за Яновски. Май че ще взема да му се обадя още сега. Как мислиш, не е ли много късно?

Лека усмивка премина по лицето ѝ и се скри в очите ѝ, сведени към часовника на китката ѝ.

— Десет и половина е. Още е в рамките на приличното.

Извадих тефтерчето си, разлистих го и намерих нужната ми страница. След което започнах да натискам бутоните.

— Муся, ако ми отговорят на немски, ще дам слушалката на теб, чу ли?

— Да, разбира се — разсеяно подхвърли тя, потънала в някакви свои размисли.

Но в слушалката звънкото момичешко Ало! прозвуча на толкова непоносимо чист руски, че едва не прихнах.

— Добър вечер. Мога ли да говоря с господин Николай Яновски?

Последва пауза. Като че ли — доста дълга. Впрочем в такива случаи на някои хора не им достига възпитанието да кажат поне една дума. Те замълчават, оставят слушалката на масичката и отиват да повикат на телефона онзи, когото търсиш. Като че ли случаят бе точно такъв, защото в слушалката се чуваха шум и приглушени гласове. Следващото Ало! бе произнесено вече със съвсем друг глас. Но също женски.

— Мога ли да говоря с господин Яновски? — повторих с леко раздразнение.

— Не. Кой го търси?

— Казвам се Корин — представих се аз.

— Не ви познавам.

— Срещнах се с Николай преди една година, през октомври. Не ви ли е разказал за това?

— Не. Николай загина.

— Боже мой! — изтръгна се от гърдите ми.

Муся се сепна, изплува от размишленията си и въпросително се вторачи в мен.

— Как? Кога?

— На петнадесети септември. Блъсна го кола. Ако искате да посетите гроба му, можете да дойдете в Тройсдорф, ще ви заведа до гробището. В Германия ли живеете?