— Да — неизвестно защо излъгах аз. — В Мюнхен. Непременно ще дойда и ще ви се обадя.
— Елате — равнодушно отговори жената и затвори телефона.
Това навярно беше съпругата му. А онази, която първа вдигна слушалката, бе дъщеря му.
— Какво е станало? — разтревожено попита Муся. — Какво ти казаха? Бял си като платно.
— Яновски е загинал. Блъснала го е кола. Преди три седмици.
— Така си и знаех! — отчаяно въздъхна тя. — Предупреждавах те, но ти не ме послуша. Твоите приказки за амнезията ти никого не са излъгали, те не са се успокоили, ще убият свидетелите и онези, които могат отново да ти разкажат всичко. Знаели са, че се каниш да ходиш във Франкфурт — ти го каза във всичките си интервюта, — и са се досещали, че можеш да научиш всичко. Нищо, че не помниш Вероника, тя много добре те помни и би могла да те намери, когато научи, че си пристигнал на панаира. А в случай че осъществите контакт, тя би могла да ти разкаже и за Тройсдорф, и за Бордо. Затова са премахнали Яновски. И не бих се учудила, ако човекът от Бордо също не е между живите. Те се презастраховат предварително и сега не свалят очи от теб. Срещите ти с Вероника със сигурност не са им убягнали. Те знаят всичко, Корин! Разбират, че щом общуваш с Вероника, значи ще разбереш къде и при кого си ходил миналата година. Няма да те оставят на мира. И всичко е заради твоята идиотска самоувереност! Нали те молих, умолявах те…
Тя изпи на един дъх чаша вода и отново запали цигара. Чувствах се ужасно виновен. Рискувах глупаво, но ако с мен се случеше нещо лошо, Муся щеше да се лиши от основния си източник на доходи, от своя автор номер едно. Самата тя нямаше нужда от кой знае колко пари, но за лечението на дъщеря ѝ трябваха средства. Докато аз бях жив и способен да пиша, момиченцето щеше да получава квалифицирана медицинска помощ. Дори и да не се излекуваше, щеше да живее. Докато аз бях жив, щеше да бъде живо и то. Муся прекрасно разбираше това. А аз, като последния идиот, размахвах шашка и с тъпо лекомислие крещях на всеослушание, че съм самата неуязвимост. Муся искаше максимално да ме предпази, а аз правех тъкмо обратното, носех се неизвестно в каква посока с пълната увереност, че никой и за нищо не ме подозира. И къде си завирах гагата, пита се в задачата?
Мълчах засрамено. Никак не ми се искаше да огорчавам Муся. Но нямах намерение да променям плана си за рухването на стената, около която обикалях вече пети месец с надежда да намеря пролука, през която да премина от другата страна.
— Искаш ли да не се срещам повече с Вероника? — опитах да ѝ се подмажа аз.
— Искам! — бързо и твърдо отговори Самката на Гепарда. — Няма да се срещаш повече с нея! И ми дай дума, че утре никъде няма да заминеш.
— Не, Мусенка — поклатих глава аз, — разбери ме, моля те. Трябва да замина, непременно трябва да го направя. Няма да се успокоя, докато не опитам всички възможни начини да възвърна паметта си. Това пътуване не заплашва никого с нищо.
— Господи, Кории, как може да си толкова тъп! — възкликна Муся и в очите ѝ заблестяха сълзи. — Добре де, срещнал си се с Вероника, спал си с нея, но може би тя не е запазила онези адреси, които си взел от нея миналата година. Не помни и имената. И няма как да се обади на Маслов и да го попита за онези хора, които той я е помолил да открие. Така че на този етап си безопасен. Но веднага щом се появиш в Тройсдорф, ще стане ясно, че Вероника е запазила своите бележки и ти си тръгнал отново да събираш информация. Тогава ще убият и теб, и нея, и мен — защото съм в течение на твоите неща. Ако в живота си беше прочел поне пет криминални романа, щеше сам да се досетиш за всичко това по-бързо и от мен.
По тази точка, разбира се, тя беше права, мозъкът ми не работеше много ефективно на почвата на криминалните интриги.
Донесоха ни поръчката и ние мълчаливо се заехме да предъвкваме ястията и мислите си.
— Добре — решително заявих аз, след като доядох последното късче свинско месо и мушнах в устата си последната лъжица ориз, — няма да отида в Тройсдорф, обещавам.
— Благодаря. — Лицето ѝ се озари от благодарна усмивка.
— Но въпреки всичко ще отида в Кьолн.
— Корин!
— Ще отида. — Проявявах нехарактерен за мен инат и едновременно с това се учудвах от себе си. Преди не си позволявах да споря с Муся. Онези разговори, които водех с нея за срещите си с Вероника, всъщност бяха един вид уговорки с меки и молещи интонации и опити за самооправдание. А сега просто известявах моя литературен агент за взетото от мен решение. Това не изключваше посочването на аргументи, но и не допускаше молби и извинения.