— Защо? — уморено попита Котараната, явно доловила в интонациите ми нещо ново. — Какво се опитваш да постигнеш?
— Много добре знаеш защо ми е необходимо това пътуване. И те уверявам, че то е напълно безопасно от всички гледни точки. Кьолн е туристическа Мека, хората от цял свят ходят там, за да разгледат прочутата катедрала и моята поява на това място няма да предизвика никакви подозрения. Нямам намерение да се срещам с никого и да разговарям с когото и да било, просто ще се поразходя около гарата, там, където вероятно съм се разхождал миналата година, докато съм чакал да сменя влаковете. Без никакви контакти и без никакви телефонни обаждания.
— Прави каквото искаш! — сухо ми отговори Самката на Гепарда.
— Опитай се да не ми се сърдиш — виновно ѝ се усмихнах аз.
— Ще се опитам.
Бях сам във вагона. В Германия не чак толкова много хора пътуваха в първа класа и там, където бяха разположени скъпите места, обикновено беше безлюдно, още повече че влаковете тръгваха на всеки час. Петнадесетина минути след като влакът изпълзя изпод свода на гарата във Франкфурт, в коридора се появи сервитьор с количка, отрупана с напитки и закуски. Взех си сандвич, кутия бира и чаша кафе, платих и отново останах в приятна самота. Интересно — дали и миналата година не е имало никого във вагона? Или пък е имало трима-четирима пътници?
Каквото и да говорят, забавно нещо е животът. Тук, във Франкфурт, има една жена, с която ме свързват любовни отношения с едногодишна давност. Жена, с която и сега преспах два пъти. Но аз рядко мисля за нея. Много по-често мислите ми се връщат към Мимозата. В главата ми постоянно изплуват части от разговорите ни с нея, цели изречения, произнесени от нея по различни поводи, спомням си очите ѝ, усмивката ѝ, извръщането на главата. Дори се сещам за онзи миг на остро желание, което изпитах веднъж в басейна, докато тя излизаше от водата по стълбичката, поклащайки закръгленото си, идеално оформено дупе точно пред очите ми. Вярно, желанието угасна веднага щом тя се обърна с лице към мен, от което по това време не слизаше изразът на наплашеност и затормозеност. Мимозата изчезна от санаториума веднага щом аз публично обявих, че страдам от безпаметство. Тя беше подставено лице, представител на другата, враждебна за мен страна. Работеше за хората, които няма да се спрат пред нищо, само и само да ми попречат да дам гласност на събраните за тях материали. Но сега, когато вече бяха минали повече от два месеца, изведнъж осъзнах, че можех да бъда свързан с друг тип отношения именно с Мимозата. В тях щеше да има онази душевна топлота и онзи човешки интерес, който — уви! — изобщо не се забелязваше в отношенията ми с Вероника. Е, сега какво — да си разменят местата ли? Защото излизаше, че не можех да обичам жената, която обичаше мен, понеже не ми беше интересна и ми беше чужда. За сметка на това другата, която не биваше да обичам, пък и нямаше смисъл, тъй като тя изобщо не се интересуваше от мен и контактуваше с мен само защото така ѝ бяха заповядали, можеше да заеме в душата и в живота ми огромно място. В нея имаше нещо… мъдро ли, какво ли? Особено. Необикновено. Макар че не биваше кой знае колко да се учудвам от това, защото те не биха възложили такава задача на някоя примитивна глупачка, тъй като все пак нямаха работа със студент. Въпреки всичко, ако на мястото на Вероника беше Мимозата, щеше да е правилно…
Спомних си още един от разговорите ни с Елена и посегнах към чантата си. Намерих бележника си, отворих масичката и извадих от джоба на сакото си писалката. Ето я и сцената, която ми липсваше във вече почти завършената ми книга. През цялото време усещах, че там има нужда от още една сцена и дори дълбоко в себе си знаех какво трябва да се случи в нея, но това мое знание не изплуваше по-високо от дълбините на усещанията ми и все не ми се удаваше да облека в думи онова, което чувствах. Сега си спомних и осъзнах какво е то.
Мария не преставаше да поразява въображението ми с всекидневната смяна на тоалетите си. Изтичаше първата седмица от престоя ми в селото, аз идвах при старицата всеки ден и всеки ден тя ме посрещаше с различни дрехи, при това далеч невинаги модерни, но — трябва да ѝ отдам дължимото — всички те стояха превъзходно на сухата ѝ, по-скоро дребничка старческа фигура. Освен костюмите в червено и зелено и бяло и небесносиньо, имах удоволствието да видя Мария в дълга рокля с влачещ се по пода шлейф и с висока права яка, която ми напомняше за картинки от времето на Тюдорите; в източна носия с шалвари в пронизващ очите тюркоазен цвят; в строг костюм от две части със смокинг и ослепителна риза ала Петерс. Имаше и други тоалети, но не съм познавач на модите и не мога да си ги спомня и да ги опиша точно. Мога само да кажа, че всичко това не беше старо, износено и вехто. И че всяка дреха безусловно прилягаше много добре на старицата.