Днес тя ме посрещна с нещо, което — поне според моите представи — беше, ама вече съвсем неприлично. Слънчевожълт джемпър, който ми напомни за първата ни среща с Лъки в гората, и небесносини панталони. Дори не можех да си представя по-идиотски тоалет. Че имаше ли човек, който да носи жълто и небесносиньо на нейната възраст? Ала кой знае защо, сами по себе си слънчевите цветове не дразнеха очите. Позамислих се и осъзнах, че слънцето върху синьото небе е най-естественото от всичко, което човек вижда през целия си живот. Вярно, природата е едно, а дрехите — съвсем друго нещо. Макар че защо пък да е така? Защо естествените за природата комбинации от цветове ни се струват неправилни, ако се прилагат към дизайна на костюма? Та нали червеното и зеленото, колкото и нелепо да ни изглеждат като съчетание, са всъщност окраските на цветето? Да речем — на розата. Нима розата ни изглежда грозна? В никакъв случай. Розата се смята за кралица на цветята. Защо тази комбинация от цветове така боде очите ми в костюма на старата жена? Дали защото самото понятие красота асоциира в мен с понятието младост? И не само в мен. Още от детството си слушаме всякакви вариации по темата за младостта: за това, че е прекрасна, че е най-хубавата възраст от живота ни, че щом тя отмине — и всичко свършва. А всъщност кое е това всичко? Младостта е кратка, тя бързо отминава и остава още един огромен период от живота. И какво означават тези твърдения — че трябва да теглим една майна на този голям период и да го забравим ли? Да престанем да живеем ли? И защо всички ние дружно сме решили, че зад пределите на младостта не може да има нищо красиво и достойно? Например моята младост отдавна беше отминала и аз за нищо на света не бих се съгласил сега да се върна обратно. Тогава бях глупав, докачлив, страдах заради всякакви дреболии, изпадах в депресия и при най-малкия неуспех, болезнено преживявах всяка критична забележка по мой адрес и по адрес на музиката ми — такъв бях на двадесет и пет години и в никакъв случай не исках отново да се чувствам така. Сърдечно благодаря, но вече достатъчно бях страдал и достатъчно се бях обиждал.
— Миличък, днес май сте доста отнесен! — Гласът на Мария прекъсна размислите ми. — Чаят ви съвсем изстина. Не се плашете, аз изобщо не настоявам да ме развличате със светски разговори, можете да продължите да си мълчите, аз също имам за какво да си мисля. Но все пак не забравяйте чая си, защото той напълно изгубва вкуса си, когато изстине.
Времето беше хубаво и ние пиехме чай на верандата. Иззад къщата се разнесоха войнствени викове и след няколко секунди видях как по улицата покрай нас профучаха Булит и Акси. Акси тичаше напред, силно накуцвайки, а Булит гонеше брат си, размахвайки пръчка.
— Господи — изплаших се, — ами той ще го пребие!
— Няма да го пребие — подсмихна се Мария.
— Но Акси куца много силно, вероятно Булит му е осакатил крака, докато го е бил. Просто не разбирам къде гледа Ана!
— Мога да ви успокоя, миличък, че Акси куца от вчера. Пак се е спънал някъде и е паднал лошо. Така че не обвинявайте Булит в нещо, за което не е виновен.
— Няма значение — не се съгласявах аз, — така не става. Защо Булит се бие с брат си и го гони, след като Акси е с болен крак? Не е честно. Дори бих казал, че не е по братски. И не е по мъжки. Не разбирам как Ана може да допуска такова нещо. Какво прави тя, изобщо ли не се занимава с възпитанието на децата си?
— Любопитен въпрос. — Старицата отпи малка глътчица от старинната порцеланова чаша, шедьовър на изяществото и вкуса. — Бих искала да зная защо той се роди в главата ви?
— Че как защо! — В мен закипя неизвестно откъде взелото се възмущение от липса на педагогически подход у съседката на старицата. — Ана ги пуска сами по заведенията за възрастни, макар че децата нямат никаква работа там. Не ги контролира, както би трябвало да прави една добра майка, и се грижи само за това да бъдат навреме нахранени. Не им обяснява как да се държат с другите хора и помежду си. Ето вижте, ярък пример за това е Еспера. Момичето е болно и самата вие казахте, че болестта ѝ е неизлечима. Защо Ана не се стреми да бъде с нея по-дълго време, защо се отнася спокойно към това, че дъщеря ѝ не иска да прекарва дните си със своята майка, а предпочита обществото на съседката си? Нима е нормално?