— Добре де — предадох се все пак, — убедихте ме. Но въпреки всичко методите на възпитание, които прилага Ана, по-точно — липсата и на възпитание, и на самите методи…
— Миличък, вие зле усвоявате уроците. — Мария поклати с укор глава. — Не ви ли е идвало наум, че поведението на Ана към нейните деца е абсолютно адекватно на целите, които тя е поставила пред себе си?
— Че какви цели може да има едно толкова, с ваше позволение, странно отношение към децата? Майката трябва да научи децата си да живеят в обществото, трябва да им даде образование, да им създаде навици да поемат задължения, да бъдат точни и отговорни, да ги научи да бъдат вежливи. Ана не прави нищо подобно.
— А защо? Защо трябва да прави това?
— Но нали ви казах: за да…
— Чух, чух, не съм глуха. — В гласа на старицата се прокрадва едва забележимо разочарование от моята, както по всичко личеше, непробиваема тъпота. Но честна дума, не успявах да проследя мисълта ѝ. — Сега ще започнете да ми излагате целите на възпитанието, които са широко популярни във вашите среди. Ами ако Ана има друга цел? Я допуснете в своята неособено гъвкава фантазия тази проста мисъл и веднага нещата ще си застанат на мястото. Ана има друга цел. И всичко, което прави тя, напълно съответства на тази цел. Схванахте ли най-сетне?
Кимнах глуповато и тутакси зададох още по-глуповат въпрос:
— А каква цел има тя?
— Не зная, миличък. Не трябва да зная. И вие — също. Това е великата тайна на майката. На всяка майка, не само на Ана. Единствено майката с най-съкровените дълбини на душата си знае — дори не знае, а само слабо долавя — защо детето ѝ се е появило на този свят, каква е неговата цел и какво трябва да направи тя, за да се реализира тази цел. В това се съдържа и великата тайна на майчинството. Единствено в това, скъпи мой, и в нищо друго. И е непростимо човек да си навира носа в тази тайна с разни праволинейни нравоучения.
На гарата в Бон във вагона влязоха няколко души, но аз увлечено дописвах епизода си и погледнах към пътниците едва когато зазвуча динамична немска реч, в която успях да различа думата Кьолн. Наближавахме. Прибрах набързо тефтера в чантата си, допих остатъка от бира в кутията и излязох на платформата, за да бъда по-близо до вратата.
Още щом зърнах Кьолнската катедрала, сърцето ми, както винаги, спря за миг и силно простена: „Мили боже, каква красота!“ Учудваше ме фактът, че толкова пъти съм идвал тук и не можех да свикна с нея. Постоях малко на площада пред катедралата и след като се полюбувах до насита на изисканите линии на архитектурния паметник, закрачих по посока на Стария пазар. Навярно миналата година също съм отишъл там, защото обичах да разглеждам паметника на Гретхен. Самият паметник не представляваше нищо особено, но легендата за Гретхен и Ян много ми харесваше и всеки път, докато наблюдавах отпуснатата женска фигура, изпитвах колкото злорадство, толкова и удовлетворение от победата на пълната справедливост в тази случка. Легендата разказваше за това как един аргатин на име Ян се влюбил в дъщерята на заможния селянин на име Гретхен. Съвсем естествено Гретхен гледала на своя обожател отвисоко, пък и татенцето ѝ изобщо не приветствало перспективата за узаконяването на подобна връзка. Тогава отчаяният от невъзможността да се сдобие с ответна любов и родителска благословия Ян се цанил за войник и тръгнал на война. Той воювал толкова успешно, храбро и самоотвержено, че се издигнал до чин генерал. Очевидно тази кариера му отнела доста време. И ето че възмъжалият Ян, облечен в разкошен генералски мундир и със сабя на кръста, се появил в родното си село, за да поиска вече с пълно основание ръката на високомерната красавица Гретхен. И какво да види, горкичкият? Седи неговата ненагледна Гретхен — страшно остаряла, надебеляла и унила — на пазара и продава селскостопанските продукти, произведени в бащината ѝ ферма. Погледнал я храбрият красавец-генерал и си задал следния сакрален въпрос: Имам ли нужда от това? А отговорът просто се носел из въздуха: Нямам.
Тази история много ми харесваше, макар изобщо да не намирах обяснение за причината, но ми харесваше. От Стария пазар тръгнах към църквата „Свети Мартин“, в чийто двор бяха металните фигури на фолклорните герои Тюнес и Шел, изобразени в цял ръст. Тюнес: в селските си дрехи и гологлав — върхът на неприличието в онези времена! — олицетворяваше народната мъдрост и здравия разум, а контето Шел с бомбето, смокинга и папийонката си изобразяваше образования гражданин, високомерния и изтънчен интелигент, почти сноб. Такава двойка има във фолклора на почти всички народи и дори в съвременния комичен жанр. У нас например нещо като Тюнес и Шел навремето бяха Тарапунка и Щепсел, а по-късно — Карцев и Илченко.