Къде другаде съм могъл да отида миналата година? След като проучих предварително разписанието, разбрах, че мотрисите, с които можеше да се стигне до Тройсдорф, тръгват на всеки десет-петнадесет минути. Едва ли веднага след като съм слязъл от вагона в Кьолн, съм хукнал презглава към касата за билет и после съм се прехвърлил на другия перон, за да хвана влака — това не бе характерно за мен и не съответстваше на стила ми. По-скоро, както и днес, първо съм разгледал разписанието, после съм си купил билет и съм тръгнал да се поразходя, да подишам чист въздух и да погледам катедралата. Вероятно съм решил да хапна нещо и да пийна бира. Не можех да понасям припряността и суетнята… Макар че през миналата година са валели дъждове и е духал влажен вятър, което означава, че може би перспективата за разходка не ме е блазнела особено. Но каквото и да е било времето, не бих подминал катедралата. И бих отишъл до паметника на Гретхен. И не бих се отказал от закуската с оригинална светла пшеничена бира — познавах се отлично. Но, от друга страна, пътувал съм за Тройсдорф по работа, натам ме е водело любопитството и желанието да получа гореща и взривоопасна информация. И едва ли бих се отдал на развлечения, наслаждавайки се на любимите си паметници, при положение че ми е предстояло нещо интересно и важно. Да, най-вероятно точно така е станало — пристигнал съм в Кьолн и петнадесетина минути по късно съм отпътувал за Тройсдорф — погледнал съм разписанието, купил съм си билет и съм заминал. Но за сметка на това по обратния път съм имал предостатъчно време, защото съм се канел да потегля чак в седем вечерта, тъй като точно така съм се уговорил с Вероника, която трябвало да ме посрещне във Франкфурт. Разполагал съм с предостатъчно време… Можех веднага да го пресметна. Муся ми каза, че миналата година съм заминал за Франкфурт със същия влак, с който тръгнах и днес. Значи съм пристигнал в Тройсдорф някъде около един и половина. Още поне половин час съм посветил на издирването на адреса, който ме е интересувал, и в два часа вече съм бил при Яновски. Колко ли време съм разговарял с него? Ами един час, максимум — два, все пак не е била среща между съученици и не е имало за какво да си бърборим чак толкова. Което означаваше, че от Яновски съм си тръгнал най-късно в четири часа, добре де, да допуснем, че е било пет, но със сигурност — не по-късно от пет. Да допуснем също така, че той не е проявил чудеса от гостоприемство и не ме е закарал на гарата с колата си и че аз съм поел натам пешком, което правеше още половин час — а кой знае, може би и пет минути, — след това десет минути съм чакал влака — а може би не съм го чакал — и съм пътувал в продължение на двадесет минути. И така, в Кьолн съм се озовал най-късно в шест вечерта, а в действителност — вероятно много по-рано. До седем часа ми е оставал най-малко един час. И съм имал предостатъчно време, за да обиколя с бърза крачка всички обичани от мен места и дори да хапна и да пийна нещо.
А дали съм бил в дома на Яновски? Въпросът възникваше съвсем закономерно: тъй като жена му не знаеше нищо за мен, беше напълно възможно и да не съм ходил в дома му. Може би миналата година съм му се обадил, уговорили сме си среща и сме се видели на гарата, защото жената на Яновски и доста голямата му — доколкото можех да съдя по гласа ѝ — дъщеря не е трябвало да знаят за моето посещение и за нашия разговор. Това беше съвсем логично, като се имаше предвид какъв тип информация ми е дал той. Тя явно не е била предназначена за странични уши. Значи ако не съм търсил дома му и не съм ходил натам и обратно пешком, можех да добавя още един час към времето, което бях прекарал в Кьолн. Тогава престоят ми е бил достатъчен не само за разходка, а и за спокойна почивка на халба бира и купичка със салата, че и с нещо по-сериозно на масата. Интересно — в кой ли ресторант съм отишъл? Макар че, ако се съдеше по отрязъка от деня, през който съм бил там, няма да е било ресторант, а кафене, тъй като ресторантите ги затваряха в три и ги отваряха отново чак в осем часа. Така че между пет и седем часа бих могъл да се отдам на гастрономически удоволствия само в кафе или в бистро. Между другото любовта на Муся към китайските ресторанти се обясняваше и с това, че китайците, за разлика от аборигените, изключително рядко спазваха общоприетото европейско работно време и най-често не затваряха за почивка през деня.