Впрочем думата ми беше за Вероника, която тази вечер щеше да ме чака на гарата. Нали миналата вечер бях обещал на Муся, че повече няма да се срещам с нея? Пък и на мен, честно да си призная, много-много не ми се искаше. Сексуалното ми любопитство вече бе повече от задоволено, а и нямах никаква потребност да се къпя в лъчите на нейната любов. Общо взето, бях нормален мъж, в смисъл че обичах да ме обичат, но с мярка. Жените са тези, които обожават да бъдат обичани от колкото се може повече хора, желателно — мъже, а мъжете по принцип нямат нужда от повсеместна любов и по тази причина не се стараят да удържат покрай себе си чифт-два влюбени очи в повече за колекцията. Ама че странно сме устроени ние, мъжете, и добре че жените не могат да ни разберат! Охотно вкарваме в леглото си всяка повече или по-малко подходяща особа от противоположния пол, като даваме воля едновременно и на инстинкта си на самец-осеменител, и на любопитството си на учен-изследовател: Как ли ще е с нея? Ами ако вземе, че се получи нещо необикновено? И всеки път се убеждаваме, че анатомически всички жени са създадени еднакво, но въпреки това, когато виждаме следващата перспективна партньорка, се надяваме на чудо. И тъй като чудото не става, ние бързо губим интерес към дамата. Вероятно нашата мъжка особеност се обяснява тъкмо с тази липса на всепоглъщаща потребност от любовта на всички възможни представители от противоположния пол: на нас ни трябва свобода, за да задоволяваме инстинктите и любопитството си. А жените са устроени по друг начин, те изначално са по-умни от нас и прекрасно знаят на нивото на мозъчното си подкорие, че анатомически всички мъже са еднакви, затова дори и когато проявяват такова любопитство — в което се съмнявам, — то е слабо изразено и се среща рядко, а тъй като нямат нужда от честа смяна на партньорите, то и свободата не им е кой знае колко необходима. За жените физическата страна на любовта стои далеч не на първо място, за тях са важни емоциите и затова те имат потребност да се чувстват обградени от обожание и въздишки и колкото повече и по-разнообразни са тези обожания и въздишки, толкова по-добре. А разнообразието се постига за сметка на множеството обекти — носители на въпросните чувства, та затова те събират около себе си цели колекции от безнадеждно влюбени мъже.
Аз не бях колекционер, безнадеждната любов ме дразнеше и нервираше, затова и самият аз, както вече казах, не се влюбвах пръв, а избирах от вече готовия материал, а пък ако по някакви причини не можех да отговоря на нечие възникнало чувство, стараех се колкото може по-бързо да се отдалеча от такава жена. Случаят с Вероника спадаше точно към тази категория. Само че нямаше да се получи добре, защото тя щеше да ме чака на гарата. Трябваше да ѝ се обадя, но в такъв случай щеше да ми се наложи да се обяснявам… А не ми се искаше.
Набрах номера на Муся.
— Къде си? — Гласът ѝ звучеше тревожно.
— Не се притеснявай, в Кьолн съм. Защо ме контролираш, като че ли съм малко дете? Нали ти обещах, че няма да отида в Тройсдорф. Ще можеш ли да се обадиш на Вероника?
— Защо?
— Кажи ѝ, че плановете ми са се променили, че никъде не съм заминал и че в момента съм на запис в студиото, затова не мога да ѝ се обадя лично, а довечера с теб сме на прием при френския ни издател. Да не ме чака на гарата.
— Добре, ще ѝ се обадя. Впрочем за приема на французите: ще можеш ли да се върнеш по-рано и да дойдеш с мен? Искаш ли аз да те посрещна?
— Не, няма да дойда. Трябва да доведа нещата докрай и затова ще тръгна с влака в седем часа, както съм направил преди една година.
— Но на приема можеш да дойдеш и по-късно — не преставаше тя. — Той е в хотела, който е до панаира, това е на десет минути път пеша. Ела, Андрей, Гарон ще се обиди, защото ти и миналата година пренебрегна поканата му.
— Ама че съм невъзпитан! — подсмихнах се аз. — Но ти измисли някакво извинение, кажи: нали разбирате, творческа личност, писател, неуправляем е, потънал е в работа над новата си книга, седи в хотела и дращи. Всъщност наистина ще бъда в хотела и ще поработя, докато мисълта ми все още тече.
— Добре — мъченически въздъхна тя. — Но ако ти дойде друг акъл, обади ми се.
И ето че в размисли и разговори стигнах до Фонтана на джуджетата. И той беше обгърнат с много симпатична легенда за една любопитна млада жена, която въпреки забраната, все пак решила да види как в навечерието на празника джуджетата тъкат платно. Последствията се оказали необратими и красящите фонтана барелефи разказваха за тях. Историята беше тъжна, но поучителна.