Захласнах се да зяпам зрителите и изпуснах нещо от онова, което ставаше под купола. Чух само странния писък: „Ааа!“, който се изтръгна едновременно от няколко стотици бели дробове и гърла.
На арената лежеше едно размазано тяло. Все пак това се случи и те ненапразно бяха чакали. Обзе ме злоба, примесена със срам. Мразех тези хора, които жадуваха чуждото нещастие, презирах ги и в същото време се срамувах от факта, че не си отидох веднага щом разбрах как може да свърши подобно приключение с необезопасени акробатични номера на огромна височина. На манежа изскочиха служители с носилки, събраха от тепиха изпотрошената плът и я отнесоха. Представлението продължи.
В амфитеатъра постоянно се наблюдаваше някакво движение, едни зрители си отиваха, а други идваха и се настаняваха на местата им. Изглежда, циркът работеше на режим нонстоп. Случващото се под купола не ми бе интересно и по този въпрос, колкото и да е странно, Акси се оказа прав. Много по-интересно бе да се наблюдава публиката, което и правех с нестихващо внимание. Една подробност ми се стори доста любопитна. Сред зрителите забелязах няколко познати лица, които бях видял току-що, и то не къде да е, а точно тук, под купола, облечени в прилепнали по телата трика. За пръв път в живота си се сблъсквах с такова нещо — след номера си артистите да влизат в залата и да гледат представлението заедно със зрителите. Нима и те изпитваха същата жажда да станат свидетели на чуждото нещастие? Това навярно беше обяснимо, защото те благополучно бяха изпълнили номерата си и сега си мислеха: „Добре, на мен ми се размина, но какво ли ще стане с тях?“ А може би изобщо не ставаше дума за любопитство, а за съпричастност, за желание морално да подкрепиш колегите си. А може би… Ами да, разбира се, как не се сетих веднага! Не, тези, които сядаха в залата, след като изпълнеха номера си, не бяха артисти. А именно самите зрители бяха онези, които излизаха на арената и се издигаха високо под купола на цирка. Те копнееха за риск, искаха да си поиграят със смъртта. Ето защо и номерата им изглеждаха толкова обикновени: те не бяха професионалисти. Бяха годеници на смъртта.
И отново едно всеобщо и едновременно с това безтегловно „А-а-а!“ се понесе над залата като звук на пиано сред струнен оркестър. Точно в центъра на манежа лежеше още едно тяло. Аз не издържах.
Изкачването по стълбището ми се стори непоносимо трудно, тъй като, каквото и да си говорим, и годинките ми не бяха малко, пък и кръвното ми се бе вдигнало. На няколко пъти спирах, за да си поема дъх. Ето я най-сетне и вратата, която водеше към улицата. Направих крачка напред и вдишах дълбоко, за да напълня дробовете си с чист въздух. Виейки оглушително със сирената си и мятайки по стените на околните здания сини отблясъци от сигналната си лампа, от сградата пое линейка. Значи падналият отвисоко акробат все още беше жив. Ако беше умрял, щяха да го откарат без сирена — това всяко дете го знае. Може би щеше да оживее… И може би Мария не лъжеше, макар че аз така и не успявах да разбера как е възможно хората да не умират, докато тя е тук.
Дълго се разхождах из града, на няколко пъти посядах на някоя маса ту в едно, ту в друго бистро, пих бира и кафе, набързо нахвърлях в бележника си още един епизод от новата ми книга, жадно разглеждах всяка сграда, покрай която минавах, с надеждата, че ей сега, точно в тази секунда, нещо от видяното ще даде тласък на паметта ми…
Но нищо не се случи. Бях възложил толкова много надежди на пътуването си до Кьолн, но те отново не се оправдаха. Вероятно трябваше да махна с ръка на обещанието, което дадох на Муся, и да отида до Тройсдорф. Може би точно там се криеше и ме очакваше онова нещо, чието предназначение бе да избие една-единствена тухла от зидарията, след което стената сама щеше да рухне. Но аз бях някак идиотски устроен човек и не можех да нарушавам обещанията, които съм дал. Затова се стараех да ги давам колкото може по-рядко, та да не се обвързвам, тъй като знаех, че щом обещая нещо, ще си вържа ръцете и краката, защото вече няма да мога да отстъпя от дадената дума и дори ще навредя на себе си, но ще удържа на нея. Истински изрод, уверявам ви!
В 18.50 към платформата се приближи влакът, който пътуваше по маршрута Берлин-Мюнхен, и точно в 19.00 потегли от перона. Връщах се във Франкфурт, но не като победител. На другия ден сутринта излитахме за Москва.