Глава 15
Стюардесата прибра подносите с остатъците от храната, аз поисках още една чаша кафе и хвърлих едно око към Муся, която се отказа от обеда и сега съсредоточено прелистваше някакви книжа. Докато аз се мотах из Кьолн, тя бе успяла да осъществи куп срещи и да реши множество въпроси, да подпише няколко предварителни договора, свързани с нейните автори, и в момента, доколкото разбирах, анализираше резултатите от тридневния си ударен труд.
— Какво имаме да вършим през близките дни? — попитах. — Имаш ли нужда от мен?
— Май че не, впрочем трябва да проверя.
Котараната извади безценния си органайзер и го разлисти:
— Като че ли до първи ноември си напълно свободен. На първи летим за Амстердам.
— Значи мога да се отпусна? Искам веднага да замина на вилата и да завърша книгата си — остана ми съвсем малко, буквално няколко епизода. Ще я допиша и веднага ще се захвана с романа за подлите ченгета.
— А финалът? Каза ми, че не можеш да измислиш последната сцена. Измисли ли я?
— Още не. Но съм сигурен, че докато седя на вилата и дописвам липсващите ми части, той от само себе си ще се роди. Нали знаеш, че при мен винаги става така.
— Зная. — Муся леко се усмихна и отново се зае с книжата си.
В действителност не бях чак толкова оптимистично настроен, колкото ми се искаше да покажа на Котараната. Финалът на книгата ми направо катастрофално не се получаваше. Знаех, че в крайна сметка моят герой-композитор щеше да напусне селото и да се върне в курортното селище, където се бе настанил в къща под наем, и щеше да си тръгне с чувството, че отначало докрай е осмислил всичко, което се случваше. Но за финала беше необходима силна и ударна нота, а аз все не можех да я напипам. По-точно непрекъснато ми се струваше, че всеки момент ще я открия и ще я почувствам, че тя е някъде тук, около мен, но ми се изплъзваше и всичките ми опити да я хвана и да я задържа засега не водеха до нищо. Точно по същия начин усещах близостта на часа на истината и точно по същия начин това чувство не раждаше плодове. Не можех да напипам слабата тухла в градежа на стената и не можех да открия най-важната мисъл за финала на книгата си. Само разбирах, че композиторът трябваше да изпитва дълбока благодарност и към Ана, и към Мария. Към Мария беше ясно защо: заради онова, на което го бе научила. Ала защо и към Ана? Нито един от написаните до този момент епизоди не предполагаше пораждането на подобно чувство към студената и затворена красавица, над която, на всичкото отгоре, тегнеше зла прокоба, но бях сигурен, че трябва да има благодарност. Само че — за какво? Струваше ми се, че веднага след като измисля това, финалът на книгата автоматично ще си дойде от само себе си. Благодарността…
Вместо да разсъждавам над книгата си, мислите ми най-ненадейно се върнаха към ученическите ми години. В часовете по математика стоях на един чин с Ирка Венедиктова — най-умното момиче в класа, което беше и пълна отличничка. Освен това беше и красавица, много спокойна и дружелюбна и изобщо не беше надута, въпреки че татенцето ѝ заемаше много висок пост в някакво министерство и едва ли не беше с ранг на заместник-министър. Ирка страшно ми харесваше и като че ли дори бях малко влюбен в нея. И кой знае как щяха да потръгнат нашите отношения в романтичен план, ако не беше онова злощастно контролно по алгебра в девети клас.
Условието на една от задачите бе да се построи плоскост, равна на корен квадратен от две. Нямам представа кой господ ме целуна по челото, но на мига съобразих, че всъщност решението е на границата между алгебрата и геометрията и че в този случай няма нужда да се занимавам с изчисления. Достатъчно бе просто да построя един правоъгълен триъгълник с катети по един сантиметър и дължината на хипотенузата щеше да се окаже равна на корен квадратен от две. Бързо изпълних условието, реших останалите примери и се огледах. Ирка седеше с нещастен вид и с една логаритмична линийка в ръце, като очевидно се опитваше да излезе от положението по алгебричен път. Аз я побутнах отстрани и обърнах листа с контролното си така, че да го види. Ирка беше умно момиче, веднага разбра какъв номер се крие в тази задача и благодарно ми се усмихна.
След три дни учителката по математика ни раздаде проверените контролни. Естествено Ирка беше получила своята петица, тъй като тя никога в живота си не бе имала други оценки. А на моя лист се мъдреше написаната с червено мастило забележка: „2. Преписано от Венедиктова“. Разбира се, на учителката и през ум не ѝ беше минало, че отличничката Венедиктова не е могла да се справи със задачата, затова смяташе, че средният Корин вероятно е преписал от нея. Че как иначе би могло да бъде? Тъй като на това отгоре се оказа, че хитрата задачка за корен квадратен от две бяха решили само двама души от целия клас. Е, за Венедиктова това не беше странно, тя, разбира се, сама се бе досетила, защото тъкмо по тази причина минаваше за най-умната в класа. А Корин не беше най-умният, той бе като всички останали и затова, след като всички останали не я бяха решили, как ли пък би могъл да я реши той? Не би могъл. Което означаваше, че е преписал.