Аз се постарах да запазя спокойствие, тъй като все пак момичето ми харесваше и докато едва се преборвах с горещите сълзи на обидата от тази несправедливост, се усмихнах накриво и показах контролното си на Ирка. Нямам представа какво очаквах от нея в онзи момент: съчувствие, учудване, възмущение, готовност честно да обясни ситуацията на учителката и да ѝ разкаже как е станало всичко. Но очаквах нещо. Каквото и да е, само не и студено мълчание. Красивата и умна Ирка Венедиктова не каза нищо и дори не ме погледна. Просто бутна листа към моята половина от чина и се обърна.
По време на следващия час по математика тя седеше на друг чин, беше се преместила при нашата непоправима двойкаджийка, разменяйки местата си с нейния съсед. От този ден нататък Ирка започна да се държи хладно и сдържано с мен, и то само в онези моменти, когато нямаше как да се измъкне от контакта помежду ни. С други думи — започна да ме избягва.
Да кажа, че страдах, означава да не кажа нищо. Само че аз не страдах по Ирка, защото — както и да погледнеш — ние учехме в един клас и извън училище не се срещахме. Страдах от несправедливостта и чувството за пълна беззащитност. Ирка знаеше, че тъй като съм влюбен в нея, няма да отида да се оплача на учителката, да търся истината и да настоявам за друга оценка. Тя се бе възползвала от доброто ми отношение към нея. Нещо повече — аз ѝ бях направил добро на два пъти: първо, като ѝ подсказах решението, а после, като си замълчах, спасявайки репутацията ѝ на безпогрешна отличничка. И заради всичко това разчитах поне на някаква благодарност. Нямаше нужда да се хвърля да ме защитава, макар че дълбоко в душата си очаквах и това, но по-късно би могла да ми каже насаме няколко думи, които биха ме утешили, да ми се извини или — в най-лошия случай — да ме почерпи с една ябълка! За мен добър щеше да е всеки жест от нейна страна, който би могъл да се интерпретира като: Благодаря ти, Андрюша, не мислех, че ще стане така. Ти си прекрасен. Но не дочаках нищо, което поне да намекваше за такова отношение.
След като страдах известно време и си поплаках, сврял глава във възглавницата си, аз формулирах следния извод за своя употреба: ако си направил добро на някого, очаквай в най-скоро време той да ти обърне гръб. Когато поотраснах, прочетох съвсем същата мисъл на Лабрюйер: когато изказваме благодарност за услугата, ние отнасяме със себе си и огромна част от благоразположението си към онзи, който ни е направил тази услуга. Тоест за своите шестнадесет години аз се бях оказал съвсем прав.
След като мина още известно време ми дойде наум, че сам съм си виновен за всичко: ако не бях показал решението на Ирка, нищо нямаше да ми се случи. Щях да получа своята заслужена петица, Ирка щеше да получи четворка или в най-лошия случай — тройка, но аз нямаше да изпадна в ролята на благодетеля на пълната отличничка, а, напротив, щях да ѝ съчувствам, да я теша, да я поканя на кино, за да разсея мъката ѝ. С две думи — щях да имам възможност да се държа като мъж. А аз проявих инициативност и бях жестоко наказан за това. Исках да помогна на момичето, което ми харесваше, а в крайна сметка навредих на самия себе си. И цафара получих неизвестно за какво, и Ирка се отдръпна от мен.
Оттук последва и вторият извод: никога не се навирай сам да оказваш помощ, ако не са те помолили за нея. Не се стреми към това хората да изпитват благодарност към теб — и тогава те ще те обичат.
От тази предпоставка логично произтичаше и третият извод: дори когато те помолят за помощ, не се хвърляй веднага да изпълняваш молбата и да помагаш. Първо си помисли дали няма да изгубиш този човек, след като той ще бъде принуден да изпитва благодарност към теб. И ако има опасност да го загубиш, позови се на извинението, че нямаш възможност да направиш онова, за което те молят, оправдай се с отсъствието на необходимите познанства, със собственото си неумение, с шурея и шуренайката си, натъжи се, пусни една сълза и дай някакъв съвет към кого другиго би могъл да се обърне просителят. Впоследствие непременно се поинтересувай какво е станало и помоли да те държат в течение. С две думи — проявявай най-горещо участие, но само проявявай. Не оказвай реална помощ. Тогава ще запазиш най-добри и приятни отношения със съответния човек. Защото вариантите най-често са два: или човекът ще ти бъде много благодарен и ще започне по-малко да те обича, или неговата благодарност ще се окаже не чак толкова голяма и тогава вече самият ти ще изпитваш недоволство. И в единия, и в другия случай отчуждението е неизбежно. Разбира се, възможни са и изключения, в които степента на благодарност напълно ще съответства на твоите очаквания и въпреки всичко човекът няма да престане да се отнася добре към теб, но в реалния живот това се случва изключително рядко.