— Предай на баща си — каза ми той, когато излязох от басейна, — че нямаме места в групата за начинаещи.
В този ден у мен се оформи твърдото и непоклатимо убеждение, че никога нищо няма да мога да направя успешно, ако го върша сам. Ако попитам за нещо, в отговор задължително ще ме наругаят. Ако помоля за нещо, непременно ще ми откажат. И подсъзнателно подреждах целия си по-нататъшен живот така, че всичко, което бе възможно, да го правят други вместо мен. Да изясняват, да се обаждат, да се уговарят, да молят. У мен се породи неуправляем страх от телефонната слушалка, с помощта на която трябваше да се обаждам на непознат човек, и от вратите, зад които стояха непознати хора. Дълбоко в душата си смятах, че при мен това е срамна и немотивирана глупост и шашавост, стеснявах се от това свое чувство и се упреквах за страхливостта. И единствено благодарение на Хипопотама измъкнах от детството си първопричината за всичко това. Ех, Хипопотам Хипопотамович, какъв прекрасен човек си ти! Жалко, че си подставено лице…
На „Шереметево“ наехме една кола — там винаги беше пълно с шофьори, които предлагаха услугите си. Първо откарахме Муся, която живееше близо до спирка „Динамо“ на метрото.
— Кога се каниш да идеш на вилата си? — попита тя, преди да излезе от колата.
— Ако не се случи нещо — още утре сутринта.
— И както винаги, ще изключиш телефона си.
— Ще го сложа на секретар. Но не се притеснявай за мен, нищо няма да ми се случи. Искаш ли да ти се обаждам всеки ден?
— Два пъти на ден — сутрин и вечер! — настоя Самката на Гепарда. — Дай ми дума.
— Добре де, давам ти я, давам ти я. Върви да си почиваш.
Вратата на колата се захлопна, Муся взе чантата си, която шофьорът извади от багажника, помаха ми с ръка и се скри във входа. А на мен ми предстоеше още път до дома. Какво ли ме чакаше там? Лина с тържествена вечеря? Най-вероятно. У нас отдавна вече бе прието след всяко мое завръщане от пътуване съпругата ми да организира празнични вечери, на които канеше родителите ми и Верочка — докато баща ми и сестра ми бяха живи, а през последните години — само майка ми. Аз не виждах нищо особено в тези завръщания, но Лина имаше друго отношение към тях. Нейният баща беше от специалистите, на които разрешаваха да напускат страната, а по време на съветската власт и затворените граници всяко излизане в чужбина, особено до някоя капиталистическа страна, се превръщаше в истинско събитие. И не само пътуването, но и завръщането от него, защото то задължително бе съпроводено с раздаването на невиждани подаръци и разкази за неземен, райски и неправдоподобен живот. Така е било в детството на жена ми и традицията се бе запазила, макар че в наше време не можеше да изненадаш никого с пътуванията си в чужбина.
Оказах се прав: край красиво подредената маса вече седяха Олга Андреевна, а също — нещо, което бе съвсем неочаквано за мен — тъстът и тъщата ми, които бяха пристигнали от Санкт Петербург за юбилея на някакъв техен познат.
Женя учеше уроците си в своята стая, а Лина шеташе в кухнята. Идеално семейство, да пукне дано!
— Е, разказвай! — нетърпеливо настоя майка ми. — Как мина панаирът? Как те приеха? Имаше ли много хора на срещите?
Тъстът ми намигна с разбиране, тъй като самият той много пъти беше подлаган на такива разпити, а тъщата ми предимно мълчеше и само от време на време правеше забележки на дъщеря си за начина на сервирането и приготовлението на ястията. На Женя всичко това изобщо не му беше интересно, той беше ходил в чужбина и не се нуждаеше от моите разкази за техния живот, затова хлапето грабна подаръците, които му бях донесъл, и изчезна в стаята си. А майка ми се ръководеше от тщеславния си стремеж да чуе колко популярен и любим на читателите е нейният син. Особено в присъствието на родителите на Лина. Подозирах, че се поддаваше на инстинктивното си желание още веднъж да подчертае колко незаслужено забележителен мъж се бе паднал на дъщеря им. Впрочем може би аз бях излишно суров към майка си и тя наистина се интересуваше как вървят работите на сина ѝ.
С всяка изминала минута наближаваше моментът, в който щеше да ми се наложи да си припомня многообразието на съпружеските функции. И изобщо не бях сигурен, че ще успея да изпълня достойно възложената ми задача. В моите очи привлекателността на Лина бе силно помръкнала, а на това отгоре бях поизгубил сили и с Вероника. Ох, как не ми се искаше всичко това! Заминавах на вилата — още утре, още сутринта. А днес щях да инсценирам главоболие.
— Това е от самолета — веднага авторитетно заяви майка ми. — Казах ти, че след черепна травма не бива да се качваш на самолет поне една година, смените на налягането при излитане и кацане натоварват много силно кръвоносните съдове. Надявам се, че в близко време няма отново да летиш.