Събудих се по тъмно — според разбирането на всеки неработещ бохем — и се отдадох на сладки мечти за усамотението си на вилата. Обичах нашата извънградска къща — беше просторна, двуетажна, проектирана много практично и обзаведена комфортно и дори с известен лукс.
Лина правеше гимнастика в хола. Аз тихичко открехнах вратата и започнах да я наблюдавам. Дявол да го вземе, ама тя наистина много се бе разхубавила в сравнение с деветдесет и девета година! Там, в санаториума, някак си нямах сгода да я огледам отдалеч, в смисъл — на разстояние повече от половин метър. А сега огледах и добре очертаната ѝ, както преди много години, талия, и видимо отслабналите ѝ бедра, и стегнатата кожа на корема. А как само се огъваше на всички страни! Като че ли беше от каучук. И откъде се бе взела у нея тази гъвкавост? Направо ми стана обидно, че не изпитвах влечение към тези прелести. Ама че глупак съм! Такъв разкош сам ми се навира в ръцете, а аз бърча нос. Може би просто вече не изпитвам любопитство към нея?
На закуска Лина каза:
— Андрюшик, зная, че ще наруша плановете ти, но дали не би могъл да останеш тук до довечера?
— Защо? — попитах с подозрение. Да не би жена ми все пак да кроеше някакви замисли за креватни отношения с мен?
— Вчера, след като ти си легна, се обадих на майсторите и им казах, че могат да започнат работа. Те трябва да докарат материали, инструменти, разни стълбички — това са много неща. Ще поръчат кола и ще ги докарат наведнъж, за да стане по-бързо. Ако днес си останеш вкъщи…
— Ясно, трябва да надзиравам твоите майстори.
— Не се дразни, моля те. Веднага щом докарат материалите, ще заминеш.
— И в колко часа ще ни споходи това щастие?
— Не зная, мили. Помолих ги да дойдат колкото може по-рано, но най-напред трябва да купят всичките неща. Тъй че — когато успеят. Мога ли да разчитам на теб?
— Почакай — сетих се изведнъж, — но днес е събота. Ти защо не можеш да си останеш вкъщи?
— Имам работа. Нали знаеш, че бизнесът не признава събота и неделя. Вчера имах преговори, днес и утре с юриста ще изработваме вариантите на договора, за да го подпишем в понеделник. Ако пропилеем един ден, могат да сключат договора не с нас, а с някоя по-чевръста и повратлива фирма.
— Да, естествено — въздъхнах покорно. — Разбирам. Късно ли ще се върнеш?
— Най-вероятно. — Лина виновно се усмихна. — Но ти не ме чакай, замини веднага щом майсторите разтоварят нещата си.
— А Женя? Той е голямо момче и може да отвори вратата на майсторите — продължавах да давам отпор и да се хващам за дреболии.
— На път за работа ще закарам Женя при Олга Андреевна. И освен това — не се знае в колко часа ще дойдат те, да не би да искаш да вържа момчето вкъщи за цял ден? Ще му омръзне да стои сам и ще изчезне нанякъде. Той все още е дете, Андрюша, и няма чувство за отговорност. Впрочем помогни ми да събера багажа му — все пак изпращаме го за цял месец.
Помислих си вяло, че Женя можеше да бъде заведен при баба си и утре, а днес би могъл да пази апартамента, но съобразих, че нямам право да споря. И без това Лина се бе нагърбила с всички грижи около ремонта на апартамента, не настояваше аз, като неработещ субект, да стоя цял месец вкъщи и да надзиравам майсторите, нито да ходя с нея по магазините и да избирам мебели, уреди, плочки, тапети и всякакви покрития. Беше ме освободила от цялото това удоволствие, макар че самата тя от сутрин до вечер бе заета. Е, какво, да не би да ми е трудно да поседя вкъщи? И то сам. Няма никакъв проблем!
— Добре, ще си остана вкъщи, само че няма да вдигам телефона. Ако има нещо, обаждай ми се по мобилния, разбра ли?
— Разбрах — учудено рече Лина. — Криеш ли се от някого?
— Господи, естествено че се крия — от майка ми! Ако научи, че съм в града, ще поиска да отида при нея за лекарството и след това ще започне да ми вади душата, че имам неправилен начин на живот. Вчера пред родителите ти се въздържаше да го направи, но когато сме насаме, ще ми изпие мозъка.
Ние събрахме заедно дрехите и бельото на сина си, проверихме дали всички учебници и тетрадки на Женя са в чантата му и аз ги изпратих до колата.
— Не стой гладен — наставляваше ме Лина, — хладилникът е пълен с храна, стопли си месото в микровълновата печка и яж от салатите, защото ще се развалят.
Когато се върнах в апартамента, се замислих как по-добре да използвам времето, докато чакам. Май че трябваше да приготвя нещата, от които щях да имам нужда на вилата, за да мога веднага да грабна чантата си и да замина. Около двадесетина минути се занимавах с това, защото октомври и април бяха тежки месеци за приготвяне на багаж. Ами ако завали дъжд? Ами ако падне сняг? Ако има киша до колене? А ако времето е сухо? А ако има поледица? Ако пък се затопли до петнадесет градуса? През лятото и през зимата събирането на багажа ми отнемаше точно пет минути, но разгарът на пролетта и есента винаги криеше опасности от резки температурни промени.