И ето — чантата беше готова. Сега май вече можех да седна зад компютъра и да вкарам онзи текст, който бях написал на ръка в бележника си. Тъкмо щях и да го редактирам. Стиловите грешки се виждат много по-добре в печатния текст, отколкото в ръкописния. Включих компютъра и пристъпих към работа.
Поправките бяха много, защото думата си бе казала и бързината, с която бях записвал текста, седейки във влака или по масите в бистрата. Като свърших с три от петте откъса, направих преглед на продоволствените запаси, притоплих си едно голямо парче месо и го погълнах, гарнирано с две различни салати. Полях това с една половинлитрова чаша чай с лимон и домашни бисквити, оставих мръсните чинии в мивката и хукнах обратно към компютъра и бележника си. Вдигнах глава едва когато звънецът на входната врата настоятелно задрънча. Работниците пристигнаха. Колко ли беше часът? Майко мила — пет и половина! Браво, Корин, здравата си поработил!
Внасянето и складирането на строителните материали отне още половин час, работниците бяха само двама и им се наложи поне десетина пъти да сноват между паркирания долу пикап и апартамента. Най-сетне си отидоха. Аз прехвърлих на дискета плодовете на днешния си труд и я мушнах във велурената си чанта заедно с лаптопа и бележника си. За всеки случай сложих и няколко празни дискети. Огледах се. Май че бях взел всичко, нищо не бях забравил. Можех да тръгвам.
Ремонтираният ми „Форд Мондео“ си стоеше в гаража, чист и измит. След катастрофата бях ходил на вилата само веднъж и бях забелязал, че на площад „Комсомолски“ се бе появил супермаркет „Рамстор“, който не фигурираше в паметта ми от преди. Чудесно — оттам щях да се запася с хранителни продукти и хубава бира.
Отдавна вече бях пресякъл „Калцевая“ и до вилата ми оставаха около двадесет километра. По пътя нямаше много коли, защото всички, които предпочитаха да прекарват почивните дни извън града, бяха заминали преди обед или още в петък вечерта. Моят форд се движеше пъргаво и игриво, подрънквайки с натоварените в багажника и на задната седалка буркани с храна и бира. Сред запасите ми имаше и безшумни пакети, но те бяха далеч по-малко. Не обичах да готвя, затова предпочитах да купувам всякакви консерви, които можех само да отворя и веднага да изям. Е, в краен случай — да ги притопля. Господи, ами вода! Ама че съм разсеян, всичко купих, а забравих да взема вода. Нищо, по пътя има павилиони, от които, разбира се, не бих рискувал да купя алкохол — особено след събитията в санаториума, но вода можех да си взема.
Спрях още до първия павилион, който се изпречи пред погледа ми, изключих мотора, приближих се до прозорчето на витрината и се заоглеждах какви марки вода има, като се и чудех каква опаковка да взема — дали от половинлитровите бутилки или от петлитровите галони. Някъде иззад павилиона се появиха две фигури, на които не обърнах внимание, докато не чух пиянските им просташки гласове:
— Я виж, цял магазин си има. Ами бирата колко е! Направо да се удавиш.
Разбрах, че се обсъждат наличните продукти в купето на моята кола. Не биваше да се намесвам и може би всичко щеше да се размине. Ако започнех да реагирам, първо щеше да възникне словесна престрелка, а после — не дай боже! — да започне и сбиване. Какъв дявол ме накара да спра точно до този павилион! Какво, да не би да няма други? Господи, защо съм такъв кутсуз?
— Ако обичате, два галона вода „Свети извори“ от по пет литра. — Протегнах парите през прозорчето и се учудих, че гласът ми не трепери, макар вътрешно цял да се тресях.
Продавачът мълчешком взе банкнотите и се скри в дъното на павилиона.
— Ей, бащице, що не разделиш това имане с по-малките си братлета?
— Не е хубаво така, татенце — подхвана вторият глас. — Плюскаш, я колко манджи си награбил, ще се пръснеш, ако излапаш всичко това сам. И толкоз биричка не можеш изпи с едно гърло. Що ли ей сегичка не ти приватизираме туй-онуй, ама ти не се бой — няма да боли.
— Аха! — отново се включи вторият. — Нищо няма да усетиш. Било твое — станало наше.
С тези думи единият от младежите отвори задната врата и аз се проклех за това, че не бях заключил колата и не бях задействал алармата. Ако сега пищялката започнеше да вие с всичка сила, тези боклуци щяха да изчезнат като отнесени от вихъра. Добре че поне извадих ключовете от таблото и ги пуснах в джоба си. Очевидно нямаше защо да разчитам на мълчаливия продавач, тъй като тук той беше сам и нямаше никакво основание да влиза в конфликт с пияните дебили. Защото дори и да ме набиеха и ограбеха, аз щях да си замина, а той оставаше тук.