Последва ново свиване на раменете, само че този път тя дори не се обърна към мен и ми отговори, без да спира да прокарва тънката четка по сложните извивки, издадености и вдлъбнатини, които украсяваха вратичките на бюфета:
— Нима децата трябва да помагат на родителите си единствено защото родителите им настояват за това? Децата трябва да помагат само тогава, когато душата им го поиска. Когато сами осъзнаят, че да се помага, е хубаво, че то носи радост и удоволствие. И когато детето разбере това, родителят ще бъде щастлив да приеме помощта му. А иначе би било робски труд под заплахата от пръчка и пукната пара не струва онзи родител, който ще приеме такава помощ, знаейки много добре, че детето му се ядосва, задето не са го пуснали да се разхожда с приятели или да иде на кино, че негодува и не изпитва ни най-малко морално удовлетворение, докато помага на майка си.
— Разбира се, права сте — съгласих се аз, — но ми се струва, че на възрастта, на която са вашите деца, те вече би трябвало да разбират това. Да, едно петгодишно дете не може да осъзнава и да разбира каква радост носи помощта, която оказва на майка си и баща си, но около дванадесетата си година според мен вече е време децата да са достатъчно пораснали, за да осъзнават доста неща. И точно това имах предвид, когато ви попитах дали не се тревожите, че те не ви разбират.
— Вие казахте: „Около дванадесетата си година вече е време децата да са достатъчно пораснали, за да осъзнават доста неща.“ А кой е казал, че вече е време? Къде е написано това? Кой е установил тази норма? А пък и аз чудесно мога да се справям сама, ако децата започнат да ми помагат, ще се почувствам стара и немощна. Впрочем Мария всеки ден събира гости на обед и отлично се справя без чужда помощ.
Мария, отново Мария! Отчетливо долавях влиянието на старицата дори и в думите на Ана. Интересно — как Мария успяваше да набие в главата на съседката си своите идеи, след като те почти не контактуваха? Вече няколко поредни дни седях у старицата от сутрин до вечер и през цялото това време Ана само на два пъти надникна буквално за минутка, за да почерпи съседката си с прясно изпечен сладкиш и да повика Еспера вкъщи. Съвместните седенки явно не бяха приети при тези две обитателки на една и съща къща. Което впрочем също бе странно. Защото ако Ана не бе глупава жена, на нея би трябвало да ѝ е интересно да разговаря надълго и нашироко с Мария. Може би преди те бяха общували много повече, но после черна котка бе пресякла пътя помежду им. Случваха се такива неща. Вярно, нито веднъж не бях чул от Мария и една лоша дума за Ана, но това говореше само за съобразителността и деликатността на старицата и в никакъв случай — за липса на конфликт.
— Кажете ми, Ана — реших се все пак да задам въпроса, който толкова ме измъчваше, — спомняте ли си онзи мъж, с когото танцувахте на бала преди няколко дни?
— Разбира се. — Обърна се и ме погледна право в очите с усмивка на уста. — Той умря, почина, чух за това по телевизията. Искате да ме попитате как се чувствам след всичко това ли?
— Ами… общо взето… — В един миг подходящите думи излетяха от главата ми, тъй като, признавам си, не очаквах такава прямота. — Навярно е много тежко: да знаеш, че всеки мъж, който се влюби в теб, непременно ще умре.
Ана звънко и мелодраматично се разсмя:
— Колко интересни неща говорите! Всеки мъж, който се влюби в мен, непременно ще умре… Всички мъже непременно ще умрат — това е закон, така е устроен животът. Вие също ще умрете. В този смисъл върху мен не пада никаква отговорност. Просто онези мъже, които поискат да ме завоюват, да ме увлекат, да ме омъжат за себе си и други такива — тези мъже ще умрат малко по-рано. Но какво значение има дали ще бъде по-рано или по-късно, все едно — резултатът е един и същ.
— И на вас изобщо ли не ви е мъчно за тях? — учудих се от този откровен цинизъм.
— За тях ли? Не, не ми е мъчно. Самите те го искат. Те бяха честно предупредени и от хората тук, и от мен самата. Но направиха своя избор. Защо трябва да съжалявам за хора, които са направили своя съзнателен избор и са готови да пожънат плодовете на своите решения? Според мен такива хора заслужават не съжаление, а уважение.
— А вие? Нима не ви е мъчно за самата вас?