Ана ме погледна с нескрито изумление:
— Защо трябва да ми е мъчно за самата мен? Да не би при мен нещо да не е наред?
— Но вие не можете да обикнете никого. В смисъл, не, не е така… — Отчаяно се оплитах в думите, опитвайки се да изразя току-що родилата се в главата ми мисъл. — Вие може да срещнете мъж, към когото да се устреми цялата ви душа, но ще знаете, че ако той отговори на чувствата ви, в най-близко време ще умре и вие отново ще останете сама. Имате само два пътя: или да го обичате и да го принесете в жертва на прокобата, която тегне над вас — и в резултат на това да изгубите любимия си, или да не допускате любовта в сърцето си и стиснала зъби, да зачеркнете този мъж от живота си. Нима тази участ не е страшна?
Тя внимателно остави четката върху парче картон до кутията, направи няколко крачки и седна на стъпалата, които водеха към верандата.
— Прав сте — изрече тихо, загледана някъде в далечината: или в къщата от другата страна на улицата, или в птицата, скрита в гъстата корона на дъба. — Но никой никога не е подхождал към това така, както подхождате вие. Всички говорят само за случващото се с хората, които се сближават с мен. А за това как живея аз и какво става с мен — не мисли и не говори никой. Вие сте първият. Знаете ли, в моя живот никой никога не ме е съжалил. Нито веднъж.
— Защо? Защото до вас не са били онези, които биха могли да ви съжалят и да ви съчувстват, така ли?
— На никого и през ум не му е минавало, че имам нужда от съжаление и съчувствие. Всички си мислят, че щом съм толкова силна, самостоятелна, щом никога не се оплаквам, не плача и не хленча — значи при мен нещата са наред. А вие бихте ли могли да ме съжалите?
— Вече го направих.
Аз също оставих валяка и седнах на стъпалото до Ана. Тя най-неочаквано се облегна на мен и притисна чело в рамото ми. Внимателно я прегърнах през раменете и започнах леко да я поклащам, сякаш люлеех дете. Разголената ѝ ръка беше студена, но този път не ми се стори ледена. Беше просто хладна. Ние си седяхме така прегърнати и леко се полюлявахме, а аз се улових да мисля, че в тази прегръдка няма нито капка еротика, нито грам чувственост. Бях престанал да виждам в Ана желаната красавица. Странно, но в този момент я усещах като приятел.
Тъкмо в този миг в мен предателски заговориха съмненията: дали не съм се приближил твърде много до Ана? Та нали злата съдба не знае с какви намерения и с какви мисли я прегръщам сега. И току-виж, решила, че и аз трябва да падна в жертва на необяснимата трагична закономерност?
Неволно се отдръпнах и свалих ръката си.
— Е, какво, ще продължаваме ли? — В гласа ми навярно е имало твърде много подправено безгрижие и Ана разбра за какво си мисля.
Стана и отново се залови за четката. Аз също се заех с моя валяк, но сега вече разговорът ни потръгна много по-оживено и се насочваше към всичко, на което можеше да попадне освободената и неограничавана от нищо мисъл. Започнахме оттам с какво се отличава любовта от съжалението и какво общо има между тях и завършихме с проблемите около отглеждането на цветята и овошките. Ана споделяше с мен собствения си опит, а аз ѝ разказвах за градинския и парковия дизайн в различни страни по света, в които бях ходил през дългогодишните си пътувания по гастроли. Когато Ана свърши с боядисването на бюфета, а аз — с боядисването на стената, ние се захванахме заедно с перилата и пода на верандата и не преставахме да си бъбрим.
— Благодаря ви, толкова ми помогнахте! Заедно се справихме много по-бързо и тъкмо ще успея да приготвя обеда. Ще останете ли?
Стори ми се, че Ана говори искрено и че ще се радва, ако не си отида веднага.
— С удоволствие. — Не можех да си изкривя душата. — Да ви помогна ли с нещо?
— Не мога повече да злоупотребявам с услужливостта ви. — Поклати глава с усмивка. — Знаете ли какво? През това време идете при Мария и си починете, тя ще се радва да ви види. А когато обедът бъде готов, ще ви повикам. Всъщност… — Ана погледна часовника си и се замисли. — Обеда май сме го пропуснали, а до вечерята няма да издържа, толкова съм гладна. А вие?
— Умирам от глад — развеселено си признах и аз. — Какво предлагате?
— Тогава идете да доведете Мария, нека тя вземе всичко, което вече е успяла да приготви, и елате тук. А аз ей сега бързичко ще погледна какво мога да притопля и какво може да се яде студено.
Бях поразен от увереността, с която Ана даваше заповедите си. Като че ли нито за миг не се съмняваше, че Мария ще приеме поканата ѝ и ще дойде. Но аз бях обзет от съмнения: ами ако Мария току-що бе свършила с обеда си и не беше гладна? Ако беше в разгара на приготовленията на ястията за вечеря със своите гости? Или ако просто нямаше настроение да гостува у съседката си? Щях да изпадна в много глупаво положение.