Но опасенията ми се оказаха напразни. Издокараната в розова дантелена рокля, пристегната с червено коланче, старица веднага подскочи, изтича в кухнята и започна да подрежда върху един огромен поднос чинии с нарязано на парчета студено месо и някакви салати.
— Колко навреме! — нареждаше тя, докато отваряше вратичките на шкафчетата и слагаше в отделен пакет кифлички с мая, бисквити и парчета от вчерашния сладкиш с плънка, с който ме бе черпила предния ден. — Нахраних Еспера, а аз се загледах във филма по телевизията и реших да изчакам, докато свърши. Но филмът се оказа дълъг, две серии, ала беше толкова интересен и така завладяващ, че не можех да откъсна очи. Хем бях гладна, хем исках да гледам филма и седях и се разкъсвах между желанията си. Тъкмо свърши и вие дойдохте. Трябва да си купя още един телевизор и да го сложа в кухнята.
Тъй като на верандата временно не можеше да се седи, ние изнесохме масата и столовете направо в градината на къщата от страната на Ана. Получи се страхотен пикник! Двете жени — едната стара, другата млада — заедно представляваха прекрасна двойка събеседници, допълвайки и отразявайки се една друга. Не помня кога за последен път се бях смял толкова много. И обикновената, набързо притоплена вчерашна храна ми се стори изумително вкусна и несравнима с никакви ястия, дори и от най-изисканите ресторанти. И въздухът бе толкова свеж и ароматен, какъвто не го бях усещал нито предния ден, нито когато и да било друг път. А отгледаните от Ана цветя бяха най-красивите и най-ярките на света. И двете жени, с които бях седнал на една маса, в този миг бяха за мен най-любимите, най-умните и най-красивите. Бяха най-скъпите ми същества на земята. Изглежда, бях изпаднал в еуфория.
В един момент разбрах, че е време да се сбогувам. Не, моите дами не бяха посърнали, не бяха започнали да си поглеждат часовниците, не бяха подхванали разговор за работата си. Просто изведнъж разбрах, че е време. Че ако остана тук още половин час, цялото очарование ще рухне и ще помръкне. Не зная откъде се взе това чувство, но бе осезаемо и настойчиво.
Станах.
— Благодаря ви, мили дами, за прекрасното прекарване.
— И ние ви благодарим — почти в един глас отвърнаха те и се разсмяха.
Без да разбирам какво става с мен, аз най-неочаквано се наведох и целунах поред и двете по бузите. Тази на Мария беше топла, мека и сбръчкана, а на Ана — твърда и хладна.
Отдалечих се от затворената портичка, без да се обръщам, но със сигурност знаех, че те гледат след мен.
Работата малко ме отвлече, но когато завърших епизода, отново хлътнах в студената дупка на безизходицата. Какво да правя? Как да живея с всичко, което се стовари върху мен?
Излизаше, че от всички, които ме заобикалят, можех да се доверя само на двама души. Но към единия от тях не бих се обърнал за помощ дори да ме застрашаваше смърт. Оставаше само един човек. Всичко на всичко — един… Ако онова, което ставаше с мен, се случваше в книгата ми, естествено щях да накарам героя си да обърне колата още преди да е стигнал до вилата си и да се понесе към града при онзи единствен човек, на когото все още можеше да се довери. Но едно беше в книгата ми, където героят бе действен, активен, енергичен и положителен във всякакъв смисъл на тази дума човек, а друго — в живота, където всичко вършех единствено аз: пасивният, затворен, непонасящ никакви неразбирателства и никакво изясняване на отношенията човек. Сладкото бонбонче, Златното момче, което иска да се харесва на всички и не търпи лошо отношение към себе си. И ето докъде се докара, Златно момче, докъде стигна със своето желание да се харесваш и да се скриваш. Онова, което се бе случило с мен, беше плод единствено на моите постоянни напъни да бъда Бонбонче и на непрекъснатия ми страх да бъда онова, което в действителност бях.
И какъв наивен идиот съм бил, когато през цялото лято отчитах ставащите в мен промени, радвах им се и тайно се надявах, че ще мога да започна нов живот! Спомних си как се чувствах, докато летях към Франкфурт и самонадеяно си повтарях наум: „Имам достатъчно сили, за да реша проблемите си и да преодолея трудностите. С всичко ще се справя.“ Автомобилистите имат такова понятие: фалшивият кураж на първата година от шофирането. Това е, когато на човек започва да му се струва, че може всичко и че не го е страх дори от дявола, когато губи предпазливост и се поддава на съблазънта на наглата си, безразсъдна смелост, макар че в действителност умее всичко на всичко да потегля от място, да превключва скоростите и да спира. Същото се бе случило и с мен. Бях решил, че ако мога да преодолея неприязънта си към физическите натоварвания, ако отслабна, ако стана мъничко по-силен и ако се науча повече или по-малко сполучливо да нанасям два-три от най-простите удари — значи вече съм станал друг човек. Значи повече не се страхувам от конфликти, предприемам смело авантюри и въобще сега животът ми е тръгнал по друг начин. Нещо повече — смятах, че мога да го насоча в което и да е русло, стига само да поискам.