Но днес осъзнах, че на четиридесет и шест години не мога да започна да живея така, сякаш предишния ми живот го е нямало. Имаше го. И беше точно такъв, какъвто си го бях направил и подредил самият аз, изхождайки от собствения си характер. Бях разкопал земята, бях посадил растенията и бях отгледал градината — и тази градина вече не можеше да стане друга. Тя дори не можеше да бъде изсечена. Бях принуден да доживея дните си точно в тази градина и в никоя друга и ако тя изведнъж бе престанала да ми харесва, това си беше мой проблем — да съм помислил по-рано и да съм посадил други цветя. Никакви промени във физическата ми форма, никакъв фалшив кураж на новака-физкултурник не можеха да преправят тази градина и да накарат цветята да замиришат по друг начин.
Около единадесет часа вечерта се обади Муся.
— Всичко при теб наред ли е? — попита разтревожено.
— Да — вяло се отзовах аз. Нямах сили за разговори, пък и нямах желание да говоря.
— Защо не ми се обади? Нали се разбрахме да ми звъниш по два пъти на ден — сутрин и вечер.
— Залисах се в работа. Току-що завърших епизода. Сега ще пийна малко чай и ще си легна да спя.
— Добре. — В гласа на Муся се долавяше явно облекчение. — Утре не забравяй да ми се обадиш, разбра ли? Ако не ми звъннеш, ще бъда принудена да дойда, за да се убедя, че всичко е наред.
— Ще ти звънна, не се притеснявай. И няма нужда да идваш — нали има телефони! Винаги съм достъпен по мобилния.
— И през ум да не ти е минало да го изключиш! — заплаши ме на сбогуване Самката на Гепарда.
През нощта не успях да дремна и десет минути. Мислите безредно се рояха в главата ми, предприемайки отчаяни опити да се подредят в някаква повече или по-малко стабилна конструкция. Но конструкцията не се получаваше, по-точно получаваше се, но беше уродлива, килната настрани, ту без прозорци, ту без покрив, ту без врати. Да, мозъкът ми нямаше кой знае какви навици да прави системни анализи и вероятно по тази причина не пишех и криминални романи. Ту си лягах, ту ставах и бродех из къщата, която за пръв път ми се стори огромна и страшна. Пих чай, бира, кафе, дъвках безвкусни сандвичи и чаках да настъпи утрото.
Едва бе разсъмнало, когато потеглих от вилата и в осем и нещо вече натисках звънеца на познатата ми врата. Последваха забързани крачки, щракване на ключалката и топъл аромат на шампоан, излъчван от мокрите, току-що измити коси. И още — дъх на канела, която тя слагаше в кафето си.
— Ти се върна… Господи, какво щастие! Спомни си, така ли?
Пред мен имаше тръпнещи устни и очи, пълни със сълзи. Само че сега в представите ми това изобщо не се свързваше с треперещите тичинки на мимозата. Елена, скъпа моя, любима… Щях да те загубя завинаги, ако не бях си спомнил. Ако паметта ми не се бе възвърнала, щях да живея дълго и щастливо, без да подозирам, че на света съществуваш ти и че съществува още и моят кошмар. Но тя се възвърна и аз вече ще бъда с теб. И с всичко останало. Какво по-хубаво от това?
— Кога?
Винаги я бях разбирал от половин дума, впрочем, както и тя — мен. Нямаше нужда да задава целия въпрос.
— Вчера. Пътувах за вилата, канех се да поработя върху книгата си. Спрях до един крайпътен павилион, защото трябваше да си купя вода. И в този момент ми налетяха двама алкохолици и се вмъкнаха в колата ми — искаха да ми вземат храната. — Говорех с кратки и насечени фрази, притискайки Елена към себе си и вдишвайки дълбоко скъпите за мен аромати. — И тук се случи нещо… неочаквано. Помниш ли Гриша, който седеше на нашата маса?
— Да, разбира се, помня го.
— Той ме понаучи на това-онова. Общо взето, ударих първо единия, после другия. Не съм герой, Лялка, просто младежите бяха толкова пияни, че всеки би могъл да се справи с тях, ако събере смелост да ги удари. И не е чудно това, че се справих с тях, а това, че вдигнах ръка срещу тях, че събрах смелост, разбираш ли? Те вече се търкаляха по земята, а аз отгоре на всичко ги и ритнах. Защо? Защо постъпих така? Нима ми се беше приискало да се погавря с тях? Откъде се взе у мен това низко, отвратително желание? Че аз никога в живота си не съм се бил. Пътувах и мислех за това. И изведнъж си спомних.