Тя се отдръпна и ме погали по бузата.
— Екзистенциална ситуация — тихо рече Елена. — Съвсем същата, както тогава. Попаднал си в ситуация, в която животът ти е бил застрашен от реална опасност. Можел си да загинеш. И ситуацията е продължила достатъчно дълго, за да ти подейства. Мигновеният страх невинаги е достатъчен, но ако ситуацията продължи поне няколко десетки секунди, в психиката настъпват значителни промени.
Както тогава…
… Аз се търкалях на влажната от дъжда земя, опикан и осран от страх, а те се гавреха с мен и ме ритаха. Всичко от съдържанието на джобовете и чантата ми, което изобщо имаше някаква стойност, вече бе преминало в техни ръце. Това не бяха истински бандити и възможността да откраднат колата ми не ги вълнуваше, макар че ключовете висяха на таблото. Интересуваха се от доста по-прости неща, в смисъл от онова, което можеха бързо да пласират на половин цена, и, разбира се — от наличните ми пари. Бяха четирима млади чакала на по осемнадесет години, яки говеда, злобни, агресивни и тъпи, които ми налетяха точно както онези, вчерашните, изскачайки иззад павилиона, до който бях спрял, за да си купя ментови бонбони „Холс“, защото по пътя започна да ми смъди гърлото и да ме боли, когато преглъщах.
Отначало се опитвах да се съпротивлявам, но те бързо ме събориха — мен: дебелия, тромавия, човека без спортна форма и не в първа младост. Помъкнаха ме към вътрешността на крайпътната горичка, по-далеч от шосето, но можеха и да си спестят това, защото вече беше съвсем тъмно, а нашите шофьори не бяха камикадзе и нямаше да спрат, ако видят сбиване край канавката. Отначало, докато все още можех да говоря, аз се опитвах да се споразумея с изродите, призовавах ги към здрав разум, към проява на съвест, дрънках им някакви глупости, на които, доколкото разбирах, такива типове не реагираха, а дори и да реагираха, то бе съвсем не по начина, по който очакваш. Те освирепяваха направо пред очите ми и с всеки следващ удар ставаха все по-зли и все по-страшни. Не зная в какъв момент и по каква причина престанаха, защото бях загубил съзнание, а когато се свестих, тях вече ги нямаше.
Аз продължих да лежа, докато не почувствах, че мога да се вдигна на колене. След това още неизмеримо дълго време събирах сили, за да стана и да постоя прав, облегнат на едно дърво. Ризата на гърдите ми беше съвсем мокра, прокарах ръка по нея и в носа ме удари миризмата на урина. Разбрах, че към последния акт на тяхната гавра спадаше и това… Представих си как съм се търкалял в мокрите си вонящи панталони, а онези гадове бяха пикали върху мен — и заплаках от отвращение и унижение. Цялото тяло ме болеше, но дори не чувствах това, защото над всичките ми усещания вземаха връх слабостта и душевната ми болка. Едва-едва, крачка по крачка, се добрах от дървото до колата си, която — неизвестно защо — никой не беше откраднал. Впрочем само след минута разбрах каква е причината.
Щом ме забеляза застинал и почти легнал върху капака ѝ, продавачът — възрастен мършав кавказец — надникна от прозорчето на павилиона.
— Хвърлях по едно око на колата — съобщи ми той, — че то какво ли не става!
— А защо не извикахте милиция? — стенейки, проточих аз. — Нали видяхте, че ме бият.
— Как да я извикам? Нямам телефон, и сигнализация нямам. Тук съм сам, нощ е, разбираш. А те са четирима. Местни са, постоянно се навъртат насам. А аз искам да живея, трябва да храня семейство. С тях сме се разбрали, те не ме закачат и аз тях — също. А ти как си? Ще можеш ли да караш колата?
— Не зная, не съм сигурен.
— Искаш ли да затворя павилиона и да те закарам в болницата? На връщане ще спра някоя кола, тук минават много от нашите.
— Няма нужда…
— Защо да няма нужда? Как така да няма нужда? — кой знае защо, изведнъж се паникьоса продавачът. Вероятно имах такъв вид, че човекът се изплаши да не би да умра пред витрината му с бутилките и цигарите и реши да ме откара по-далеч оттук. — Трябва ти доктор…
— Не ми трябва — прекъснах наставленията му аз. Малко ми поолекна и започнах да дишам с пълни гърди. — Наблизо съм, закарай ме до вкъщи, а пък там вече ще се оправя.
Кавказецът чевръсто заключи павилиона, окачи на затвореното прозорче картонена табелка с разкривен надпис — „Почивка по технически причини 20 минути“ — и ми помогна да вляза в колата. Нямам представа защо в този момент дори и през ум не ми мина, че пускам зад волана на собствения си автомобил един абсолютно непознат човек, който, на това отгоре, с цялото си поведение и с думите си съвсем ясно ми даде да разбера, че нито е мой защитник, нито е мой помощник. След преживените болка, страх и унижение ми беше все едно. А когато съобразих какво става, реших, че дори да ме откара и в най-затънтеното място и да ме убие, за да отмъкне колата ми — на мен вече ми е безразлично.