Но той не се опитваше да ме отведе другаде, караше колата в строго съответствие с указанията, които му давах от седалката до него: надясно, направо, наляво, пак надясно. Ето я и моята къща, до нея оставаха двеста метра. Внезапно промених решението си и му казах да спре. Собственикът на павилиона се измъкна иззад волана и изчезна.
Колата стоеше пред къщата на Степан Феодорович, а всички прозорци на втория ѝ етаж светеха. Това означаваше, че Степан и жена му не спят. Щом видях светлината, изведнъж си помислих, че нямам никакви лекарства и че ако вкъщи ми стане зле, перспективите пред мен ставаха твърде мъгляви. Степан беше свестен човек и според уговорките ни, скрепени с материално възнаграждение, наглеждаше къщата и двора ни, когато там нямаше никого. Така и не можех да разбера защо го прави. Степан и жена му имаха син, който беше бизнесмен, и на мястото на селската им развалина бе вдигнал голяма двуетажна тухлена къща с всички удобства. Даваше им пари, зареждаше ги с храна, а те се хващаха за всичко, от което можеха да изкарат нещичко, както правят хората в гладни времена. Ту даваха стаи под наем на онези, които отсядаха тук, ту, ей на — поемаха ангажимента да наглеждат къщата ми.
Натиснах няколко пъти клаксона, без да излизам от колата. От къщата не се показаха нито Степан, нито жена му. Отново натиснах клаксона, този път — по-настойчиво. Най-сетне вратата се отвори, на верандата първо се появи една неясна фигура, после светна фенерът, който висеше пред входа, и аз видях непозната жена. Поредната квартирантка.
— Вие ли свирите? — достигна до мен гласът ѝ.
Жената продължаваше да стои на верандата, от колата я деляха около двадесетина метра и тя говореше високо. Аз вероятно нямаше да мога да извадя чак толкова силен глас и тя едва ли щеше да ме чуе. Показах се през прозореца и напрегнах гласните си струни, доколкото можех:
— Аз. Трябва ми Степан Феодорович.
— Той е в Москва.
— А жена му?
— Също. Синът им ги взе за две седмици да пазят апартамента му в града, докато той е на почивка със семейството си. Може би аз ще мога да ви помогна?
— Да, ако обичате…
Способността ми да говоря високо и ясно се изчерпваше с всяка произнесена дума и наистина се изплаших, че всеки момент ще припадна още тук, в колата. Жената, изглежда, усети, че не съм добре, защото слезе от верандата и бързо тръгна към портичката.
— Господи, ама вие сте много зле! — с ужас рече тя веднага щом зърна изкривената ми физиономия.
И в този момент аз осъзнах, че съм извършил катастрофална грешка, позволявайки на една непозната да ме доближи толкова много. От мен се разнасяше воня на урина и изпражнения. Господи, какъв срам! Още едно унижение, като че ли не ми стигаше онова, което се случи.
— Какво ви е? Кръвното? Сърцето?
— Нищо, благодаря — промърморих, обмисляйки трескаво как да постъпя. Ако бях зад волана, щях бързо да се сбогувам и да поема към къщата си. Но аз седях на съседната седалка. Да изляза ли? И да ѝ дам да види мокрите ми изцапани панталони, та да разбере всичко? Не, за нищо на света! Превъзмогвайки болката, започнах тромаво да примъквам отпуснатото си пребито тяло на лявата седалка. Не успях веднага, но все пак се преместих.
— Извинете за безпокойството — избъбрих неразбираемо, — довиждане.
Изминах онези двеста метра до моята къща, с усилие излязох от колата, отворих портата, вкарах форда в двора и разбрах, че вече нямам сили да се занимавам и с вратата на гаража. Нищо — до утре можеше да постои навън, нямаше да се скапе от това. Виеше ми се свят и ми се наложи да се облегна на входната врата и дълго да ровя из чантата си, докато намеря ключовете от къщата.
— Ама вие сте много зле. — Гласът се разнесе съвсем наблизо, толкова наблизо, че в първия момент дори реших, че имам слухова халюцинация и че гласът на квартирантката на Степан звучи в главата ми. — Дайте ми ключовете, няма да можете да уцелите ключалката.
Топлите пръсти се докоснаха до ръката ми, взеха ключовете, вратата се отвори, грижливо ме преведоха през прага и ме настаниха на първото срещнато канапе, тъй като — слава богу! — в къщата такива имаше на всеки ъгъл. В представите на Лина точно малкото меко канапе е символът на градския комфорт и когато обзавеждаше вилата, тя се постара максимално да избегне всичко, което би могло да напомня за постройките по онези 600 квадратни метра извънградска площ, които навремето държавата разрешаваше да се купят: тук нямаше нито един стар предмет, изхвърлен от градското ни жилище, понеже е станал демоде или е овехтял. Всички мебели, домакинските прибори и дори спалното бельо бяха купени наново, специално за извънградската ни къща.