Виждах, че Елена нервничи. Тук, в моя дом, тя не се чувстваше добре и искаше час по-скоро да се махне. Пък и на мен, кой знае защо, не ми беше приятно да съм тук. Виж ти, помнех с каква любов и грижовност строихме и обзавеждахме тази къща с Лина, колко книги бяха написани зад ей тази маса, колко идеи за сюжетни обрати бяха измислени в удобния шезлонг на просторната тераса, колко радост ми доставяше винаги самият факт, че се намирам на вилата. Особено когато бях сам. Или в компанията на някоя очарователна моя любима. Но все пак — повече, когато бях сам. Обичах тази къща. А сега изпитвах необяснима нервност и неудобство. Впрочем защо пък да е необяснима? Беше напълно ясно обяснима. Тази къща беше моя наполовина, а другата ѝ половина принадлежеше на Лина, и не само в контекста на думата собственост, но и в контекста на вкуса, миризмата, подредените тук вещи, които бяха на жена ми. След всичко, което си спомних, изпитвах почти физическа болка от факта, че съм тук.
— Да вървим! — изкомандвах аз.
Докато затварях вратата, си помислих, че заключвам един тъмен килер, в който оставаше отвратителното ми минало. Може би никога повече нямаше да се върна тук, щях да напусна Лина, щях да се разведа с нея, щях да ѝ оставя тази вила и да започна живота си отначало, на чиста страница. Щях да се оженя за Елена… Да, трябваше да помисля какво да направя с апартамента, но къщата със сигурност щях да я оставя на Лина, защото точно тук бях прекарал онези дни след побоя — най-черните дни в моя живот — и нямаше защо отново и отново да потъвам в същата атмосфера. Точно тук тогава бе идвал Борис и спомените за онази наша среща ми се струваха дори още по-болезнени от спомена за четиримата изроди, които пикаха върху мен в лятната подмосковска горичка. И точно тук, зад тези стени, на тези дивани и в тези фотьойли аз прекарах страшната отминала нощ, през която осъзнах завръщащата се в паметта ми реалност и нейните последствия. Ако беше истина твърдението, че тежките преживявания и черните мисли имат отрицателна енергия, която задълго се запазва в помещенията, то тук, в тази къща, живите организми нямаха шанс да оживеят. И аз нямаше да живея повече тук. Щях да погреба зад тези стени предишния Корин и да отведа в града новия Корин. Може би все пак щях да успея да изкореня всичко от градината си и да посадя нови дървета и цветя? Да кажа на околните си в прав текст какво мисля за тях, да разоблича лъжата, да скъсам старите си отношения, да се обърна и да си отида. И да започна отначало: да намеря фиданки и да се заема с отглеждането на новата си градина.
Журналистката-Врабчо ми звънна на мобилния телефон, когато бяхме изминали половината път до Москва. Дори в първия момент не се досетих кой се обажда, когато тя се представи със звънкото си гласче.
— Аз съм Лада Ланская. — По паузата, която последва, тя разбра, че не помня името ѝ и уточни: — Мария Владимировна ми каза, че мога да се свържа с вас директно.
— А, да, разбира се.
Виж ти, чак пък до такава степен името да не съответстваше на външния вид на човека! Тази късо подстригана хлапачка с безформена тениска и огромни спортни боти носеше име като на естрадна прима.
С нея се уговорихме да се срещнем на другия ден в бистрото до блока на Елена.
— Андрюша, а ти как ме наричаше там, в санаториума? — попита Елена.
Тя знаеше за моята слабост да измислям прякори, както знаеше и това, че този мой навик не засяга най-близките ми и любими хора.
— Мимозата — кратко отговорих аз и сърцето ми се сви. Трудно можеше да се измисли по-несполучливо сравнение. Крехкото и трептящо от страх цветче нямаше нищо общо със силната волева жена, която не се бе пречупила пред страшната болест и я бе победила. Нямах представа как действаше онзи метод, който прилагаше Елена, дори не помнех как се наричаше, защото не вярвах кой знае колко в тези неща, но фактът си беше факт: тя бе излекувала себе си, мен и още много хора, пред които лекарите безапелационно декларираха необходимостта от незабавна хирургическа намеса и им даваха най-отчайващи прогнози.
— Мимозата ли? — Тя също се учуди. — Защо?
— Имаше толкова наплашен вид, сякаш всеки миг очакваше някакъв удар и не знаеше откъде ще ти дойде, та затова, за всеки случай, се страхуваше от всичко и от всички… Извинявай, Лялечка, не исках да те обидя. Просто тогава те виждах по такъв начин.
— А Павел Петрович?
— Магарешки трън Бодливкин.
Тя се разсмя и се притисна към рамото ми:
— Подхожда му! Много е точно! А Гриша?
— Телето. Толкова е заоблен, с меки устни и добри очи. Между другото на раздяла той ми остави телефона си, трябва да му се обадя и да му благодаря за онова, на което ме научи. Може да се каже, че неговите уроци ми спасиха живота. А впрочем… — Продължавах радостно да бърборя, усещайки почти физически как с всеки изминат километър, който ме отдалечаваше от вилата, се късаха здравите нишки, които свързваха мен — седящия зад волана, с онзи — излъгания, унижения и използвания от всички, които бяха минали покрай него, Корин. — … отначало си помислих, че си екстрасенс, след това започнах да подозирам, че си подставено лице на онези, които ме следят и искат да ме убият.