— Господи! — изплаши се Елена. — Как си могъл да помислиш такова нещо? Нали каза, че съм имала вид на кротка, изтормозена и наплашена? Откъде са се взели такива мисли в главата ти?
— Ами много точно отгатваше настроението ми, винаги много добре знаеше как да се държиш. Понякога ми се струваше, че четеш мислите ми.
— Просто много добре те познавам — и характера ти, и навиците ти, и вкусовете ти, и мислите ти. Зная какво ти харесва и какво не и как да се държа, за да се чувстваш добре.
— Да, разбира се! — подех въодушевено. — Но аз не знаех това и нямаше как да го зная. И какво можех да си мисля за теб? Та затова първо реших, че си телепат или екстрасенс, а пък след това, когато Фомич се отрови с моя коняк, започнах да подозирам всички наред, включително и теб. И понеже ти много точно отгатваше мислите и настроенията ми, направих си извода, че добре са те подготвили и инструктирали. Е, Лялечка, слънчице мое, не ми се сърди… — Забелязах, че Елена някак се оклюма и дори като че ли пребледня и се постарах да оправя положението. — Че какво друго можех да си помисля? Ако ти беше на мое място, какво щеше да си помислиш? Как щеше да се отнесеш към това, че в една необяснима ситуация изведнъж до теб се оказва човек, когото виждаш за пръв път в живота си, а той се държи така, сякаш познава и кътните ти зъби, от половин жест и от половин поглед отгатва мислите ти и чувствата ти и не казва нито една неподходяща дума?
— Аз ли? — Тя тъжно се усмихна. — Аз, Андрюша, щях да си помисля, че най-сетне съм срещнала единствения предопределен от съдбата, специално роден и отгледан за мен човек. И нямаше да го подозирам в нищо, а просто щях да го обичам и да се радвам, че той съществува и че съм имала късмет да го срещна. Не се разстройвай, мили, аз не се сърдя, много добре разбирам, че ти с твоя характер и мироглед е трябвало да мислиш точно по този и по никакъв друг начин. И още нещо… Искам да ти се извиня.
— За какво? Някаква беля ли си сторила? — пошегувах се аз.
— Нещо такова. Ти ми каза, че в твое отсъствие някой е влизал в стаята ти в санаториума и се е ровил в книжата ти.
— Е, и?
— Бях аз.
— Ти?! — От изненада едва не изпуснах волана. — Но защо си го направила?
— Исках да видя бележките ти. Знаех, че провеждаш сеанси с психоаналитика и за мен беше важно да разбера на какъв етап от осъзнаването си се намираш. Ти не обсъждаше това с мен и с Павел Петрович, изобщо не ни беше казал, че си изгубил паметта си, а беше поканил специалист. Много ми се искаше да ти помогна, Андрюша, и си помислих, че ако намеря нещо в бележките ти, за което мога да се хвана, ще мога, от своя страна, да дам някакъв тласък на теб и на съзнанието ти. Разбираш ли за какво ти говоря?
— Разбирам. Но доста си рискувала. Ами ако се бях върнал и те бях заварил? Или ако те беше видял някой от персонала?
— Не зная. — Сви рамене. — В онзи момент не мислех за това. За мен беше важно да ти помогна, останалото нямаше почти никакво значение. В краен случай щях да се престоря на обезумяла твоя фенка и щях да надрънкам някакви глупости за това как ми се е искало да се докосна до вещите ти и да подишам въздуха, който диша моят кумир.
— Мислиш ли, че щеше да мине? — попитах със съмнение.
— Разбира се, че щеше да мине. Все пак не бях лежала в кардиологията, а в неврологията, което само по себе си предполага, че с главата ми не всичко е наред.
— Слава богу, едно съмнение по-малко — с удовлетворение констатирах аз. — Но остават изстрелът, който засега е под въпрос, и отровният коняк. Или и това са твои номера, другарю бивш следовател?
Елена направи страшна физиономия и заговори със специфичен вулгарен глас:
— Не ме взимай на мушка, шефче, чужди грехове не ми трябват. Което си е мое — мое си е, а за изстрела и коняка смятай, че не съм в час.
— Жалко — въздъхнах шеговито, — иначе сега с един замах щяхме да разкрием и трите престъпления. Така ли говорят при вас в следствието?
— Горе-долу. Андрюша…
— Да?