— Много те обичам. Моля те, повече не го забравяй.
На сутринта станах с избистреното и ясно съзнание, че е време да си тръгна оттук. Откъде се бе взело това чувство у мен? Та нали предишната вечер съвсем не мислех така и дори докато заспивах в удобното хотелско легло, правех планове за днешния ден и се впусках в размекващи мечти за сутрешната ми разходка и за посещението ми при моите дами. Искаше ми се да доставя някакво удоволствие и на двете, припомнях си какви стоки бях виждал по магазините и обмислях какви изненадващи подаръци мога да направя на Ана и Мария, за да напълня душите им.
Но на сутринта от тези приятни мисли не бе останала и следа. Усещах, че е време да си замина. Не, не беше така… Не беше време да си замина оттук, а можех да си замина оттук. Под беше време се разбира, че съм се заседял на гости, а вече отново трябва да се заема с работата, която ме чака, или да освободя от присъствието си домакините, които си имаха свои грижи. Думата можех е натоварена със съвсем друг смислов оттенък: това значи, че съм свършил работата си тук и вече имам право да се върна. Но каква работа бях свършил? Та аз изобщо не бях пристигнал тук, в това село, по работа, дори не бях и пристигнал, а дойдох пеша, през гората, защото се заблудих. Попаднах тук съвсем случайно. Каква работа можех да имам тук? Никаква, отговорих си твърдо и отидох да се мия и бръсна. Докато се гледах в огледалото, размазвайки пяната и прокарвайки бръснача по лицето си, отговорът дойде от само себе си. Бях направил онова, което трябваше да направя.
Господи, но какво всъщност бях направил? И какво трябваше да направя? Да, много добре си спомнях как още през първия ден бях започнал да се учудвам от установените в селото порядки, правила, закони и нрави и останах именно защото исках да ги разбера. Може би чувството ми за изпълнена мисия идваше от това, че бях разбрал всичко? Само че — не, нищичко не бях разбрал! И най-интересното беше, че още на втория ден самото ми желание да разбера откъде са се взели тези странни порядки и закони помръкна и изчезна. Просто научавах тези правила и ги приемах като задължителни, като с всяка изминала минута преставах да се учудвам. Тогава какво? Какво трябваше да направя тук?
Не знаех отговора, но определено чувствах, че съм извършил онова, което е трябвало. И вече можех да си замина оттук.
Слязох в ресторанта, закусих и предупредих администратора да приготви сметката ми, докато си събирам нещата. Но изведнъж се отказах да се кача в стаята си. Че какви неща имах там? Нали се бях озовал в селото, след като се заблудих в гората, и със себе си носех само портфейла с документите си, кредитните си карти и дребните пари, а тези неща и в момента си бяха в мен, в джоба на якето ми, а пък тоалетните принадлежности си ги бях купил тук. Нямаше защо да ги мъкна със себе си в курортното селище, защото там си имах всичко.
Администраторът не изрази ни най-малко учудване от това, че си тръгвам без багаж, взе кредитната ми карта и след минута ми подаде един чек, който аз подписах. И това беше. Сега щях да отида да се сбогувам с приятелките си и да помоля някое от децата на Ана да ми покаже краткия път до курортното селище. Спомних си, че при първата ни среща Лъки ми бе казала, че по краткия път до курортното селище може да се стигне едва ли не за четвърт час.
Когато излязох от хотела, тръгнах по добре познатите ми улици към къщата на Ана и Мария, усещайки смътно в душата си известни съмнения. Вършех нещо не както трябва. Или не отивах там, където трябваше, или не мислех онова, което трябваше, или настроението ми не бе такова, каквото трябваше да бъде… Но нали отивах само да се сбогувам преди заминаването си, както беше прието между възпитани хора, особено ако те се отнасяха добре един към друг? А защо краката ми буквално отказваха да се движат в тази посока? Нищо не разбирах!
— Здравейте! — чух зад гърба си тих, но много познат глас.
Обърнах се и видях Еспера.
— Еспера? — възкликнах учудено. — Какво правиш тук? Та ти почти никога не излизаш на разходка, през цялото време си седиш вкъщи или при Мария.
— Днес вие си заминавате и си помислих, че трябва да ви покажа пътя. — Момичето ме гледаше приветливо и мило. — Иначе пак можете да се изгубите в гората.
Ама че бързо се разпространяваше информацията в това село! Още не бе изминал и половин час от мига, в който казах, че си заминавам и помолих да ми приготвят сметката, а дъщерята на Ана вече бе научила за това и дори бе дошла да ме пресрещне. Ако се съдеше по това, че ме настигна изотзад, а не от страната на улицата, на която бе къщата ѝ, Еспера очевидно бе дошла при мен по някакъв кратък път, вероятно през дворовете между къщите и чуждите градини. Бог да поживи Ана, че бе изпратила дъщеря си да ми покаже пътя. На нея явно и през ум не ѝ минаваше, че ще отида при нея да се сбогувам. Вероятно мислеше, че ще изчезна просто ей така, без дори да кажа и една добра дума нито на нея, нито на Мария. Да, явно Ана не бе разглезена от добро отношение към нея. Но защо беше изпратила точно Еспера? Това слабичко и болно момиченце, а не тъжната, но съвсем здрава Лъки, или още повече — енергичните си и подвижни синове Булит или Акси?