— Майка ти ли те изпрати да ме съпроводиш? — попитах Еспера.
— Не, сама дойдох.
— А как разбра, че ще си заминавам?
— Всички го знаят.
Странно, но вече не се учудвах на нищо. Впрочем, както казах, учудването от местните порядки изобщо престана да ме спохожда.
— Но защо, след като всички знаят, че ще си заминавам, дойде точно ти? — не преставах аз. — Та ти се чувстваш толкова зле, болна си.
— Трябваше — неразбираемо отговори Еспера. — Така ми заповяда душата ми. Да вървим, натам сме.
Аз послушно поех след нея, изпитвайки облекчение и спокойствие. Съмненията престанаха да ме измъчват и в мен се появи чувството, че в този момент вече правя нещата така, както трябва.
Повървяхме съвсем малко, вероятно около десетина минути, и вероятно в ума ми се мерна мисълта, че неизвестно защо аз нито веднъж не бях стигал до този път, макар той да не бе чак толкова далеч от маршрута на обикновените ми всекидневни разходки. Какво пък — селото си беше село и в него имаше страшно много неща, които не разбирах, пък и вече не се опитвах да разбирам — а просто ги приемах такива, каквито са.
— Курортното селище е ей там. — Еспера спря и махна с ръка. — Вече е съвсем наблизо и няма да се заблудите. Вървете все направо. Аз няма да дойда по-нататък. Трябва да се прибирам вкъщи.
— Благодаря ти, Еспера — рекох топло. — Довиждане.
— Довиждане.
Щеше ми се да я помоля да предаде поздрави на майка си и на Мария, но думите заседнаха дори не в гърлото, а някъде в гърдите ми.
— Мога ли да те целуна на сбогуване?
— Разбира се.
Тя поднесе чистото си високо челце, аз се наведох и притиснах устни до него. Искаше ми се да ѝ кажа, че пак ще дойда тук и че ние непременно ще се видим отново, но кой знае защо — и тези думи се стопиха, преди още да се родят в съзнанието ми. Бях преизпълнен с благодарност и същевременно със спокойствие, щеше ми се да кажа това по някакъв начин на Еспера и да я помоля на всяка цена да предаде моите думи на Ана и съседката ѝ, но в същото време, необяснимо защо, бях сигурен, че няма нужда да говоря. Не биваше. Трябваше само да го усещам.
Когато изминах около двадесетина крачки, видях пред себе си познатите очертания на къщите и купола на местната църква. Курортното селище се оказа дори по-близо, отколкото предполагах. Доста се уморих, докато се добера до моята къща, сърцето ми започна да тупти в гърлото, а по гърба и по гърдите ми се стичаше пот. Какво ли ми ставаше? Там, в селото, ходех с часове пеша и не усещах никаква умора, а, напротив, с всеки изминал ден се чувствах все по-добре и по-добре. А тук. Дявол знае какво се случваше с мен! Или на това място въздухът бе по-различен, по-задимен, и на белите ми дробове не им достигаше кислород, или наистина селото си имаше своя особена аура, в която можеше и по-лесно да се диша, и по-добре да се спи, и настроението ти да се оправя.
Веднага щом влязох в къщата, бръкнах в аптечката, за която не си бях спомнял нито веднъж, докато бях в селото, изпих лекарството си, взех си душ и полегнах на леглото, както бе застлано. Май че бях вдигнал кръвното. Беше ми горещо и задушно. И лявата ми ръка по толкова познат начин изтръпваше… Бях уморен. Бях страшно уморен. Трябваше да се отпусна и да заспя, имах нужда от почивка, от дълга и пълноценна почивка.
Кой знае защо, представих си тази почивка като дълбоко прохладно нощно езеро. Примижах мислено и се гмурнах в тъмните му примамливи води, които на мига охладиха горещото ми тяло. Стана ми толкова хубаво и спокойно! Заспах и последната ми мисъл беше: „Аз съм напълно щастлив.“
Не зная колко време съм спал, но се събудих с чувството за необикновена, никога неизпитвана досега лекота и радост. Отидох в кухнята да си направя чай, натиснах копчето на електрическия чайник и излязох на верандата, за да взема пощата от кутията си. Там имаше няколко писма и наръч вестници, които се бяха натрупали по време на отсъствието ми. Приготвих си чай от шипки и се настаних на масата с намерение да прегледам пресата.