Но какво беше това? Моята снимка. Кой знае защо — в черна рамка. Некролог… Бях умрял.
Бях умрял. Нямаше ме вече.
Значи ето какво било… В този момент всичко си отиде на мястото. За миг всичко стана ясно, обяснимо и логично. Мария беше Животът. Стара, мъдра, безкрайна, любяща и благодарна, умееща да се радва на всичко живо. Пълна със сили и енергия. Ана беше Смъртта. Студена, самотна, лишена от правото да обича. Децата ѝ бяха нейните оръдия. Тъжната и потисната Лъки, която беше смърт вследствие на самоубийство, агресивният Булит — насилствената смърт, Акси — нещастният случай, Еспера — болестта. Мен ме изпрати Еспера…
Благодаря ти, Господи, че ми изпрати лека смърт, че не се мъчих и не страдах. Благодаря ти, че в последния миг от живота си изпитах чувство на пълно щастие и покой. Сега вече знаех какво точно съм направил в селото, каква работа съм свършил. Бях се научил да обичам и да бъда благодарен на Живота и се бях сприятелил със Смъртта. Бях престанал да страня от Ана и в същото време бях престанал да изпитвам странното, необяснимо влечение към нея. Вече не усещах нито страх от нея, нито копнеж по нея. Аз приемах Ана-Смъртта такава, каквато беше, бях се проникнал с искрена топлота и благоразположение към нея, бях седял на една маса с нея и Мария, бях разговарял с тях, бях се смял и се бях чувствал щастлив. Бях направил най-важното: бях уравновесил отношенията си с Живота и със Смъртта, с Мария и с Ана, бях ги приел и ги бях обикнал и затова на мен ми бе изпратена лека, бърза и щастлива смърт.
Ето защо ме бяха мъчили съмнения, докато отивах при Ана и Мария да се сбогувам. Нима човек може завинаги да се сбогува с живота? Мария правеше всичко, което бе по силите ѝ, за да те остави на този свят, а ти, неблагодарникът, се канеше да ѝ кажеш: „Стига, махни се, върви си, не искам повече да те виждам!“ И нима човек може завинаги да се сбогува със Смъртта? Тя сама знаеше за кога е определена следващата ви среща и щеше да дойде на нея, независимо от твоите планове и желания. Ти не можеш да ѝ кажеш „Сбогом“, не зависи от твоята воля да си отидеш от нея и повече да не се върнеш обратно, ти можеш само да ѝ кажеш: „Чакам те с благодарност и съм готов за срещата с теб, когато и да дойдеш.“ Ето защо изпитах облекчение и чувството, че върша онова, което трябва, когато се отклоних от пътя, водещ към къщата на Ана и Мария, и тръгнах след Еспера към курортното селище.
Сега всичко беше наред. Сега всичко си дойде на мястото.
Благодаря ти, Мария. Благодаря ти, Еспера. Благодаря ти, Ана. Обичам всички ви и съм благодарен на всички ви.
Глава 18
Този ден се оказа толкова дълъг! Цялата вечер и през по-голямата част от нощта Елена прекара, седнала пред компютъра ми, проучвайки записаните в него материали за всевъзможните нарушения и престъпления, извършени от работещите в Министерството на вътрешните работи — от най-ниските до най-високите чинове, а аз, настанен до нея, дописвах на ръка последните епизоди от книгата си.
— Не ми харесва всичко това — каза най-сетне тя и изключи лаптопа.
— Кое именно? — уточних аз. — Това, че в твоята любима ченгесарница са се навъдили толкова боклуци ли?
— Работата не е там. Отдавна зная за боклуците, които са се навъдили — с това не можеш да ме учудиш. Нещо не е наред със самите материали. Не зная какво, но имам такова чувство. Сигурно съм се уморила. Трябва да поспя малко, нека проветря главата си. Да се надяваме, че утре сутринта всичко ще ми се изясни. Гладен ли си?
— Много — виновно се усмихнах аз. — Но ми остана още съвсем малко, не ми се иска да го зарязвам…
— Довърши си работата, а през това време аз ще приготвя нещо, ще хапнем и ще си лягаме. Вече минава два часът.
Заспах, прегърнал здраво Елена с двете си ръце, притискайки я към себе си, както дете — любимата си играчка.
На сутринта, волю-неволю, наложи ми се да премина на трудов режим. Още към девет часа при Елена дойде първият ѝ посетител. За да работи с него, тя имаше нужда от тишина и пълно усамотяване, затова взех лаптопа си и се заех да си свивам работно гнезденце. Елена работеше в хола, където предварително бе поставила насред стаята сгъваема маса за масажи, а в спалнята нямаше нищо друго, освен леглата и гардеробите, така че нито имах къде да сложа компютъра, пито къде да седна. Оставаше кухнята, където в крайна сметка се настаних заедно с моето компютърче, бележника си, една половинлитрова чаша чай и голяма чиния, пълна догоре с миниатюрни шоколадови вафлички — любимото ми лакомство, с което, без да жаля пари, се бях запасил за две седмици напред.
В единадесет часа посетителят си отиде, а звънецът тутакси издрънча — беше се появил следващият жадуващ за изцеление. Аз надникнах от кухнята и тихичко повиках Елена.