— Имаш ли още един комплект ключове от апартамента? — попитах.
— Имам. Висят в антрето на закачалката. Вземи ги, когато отиваш на срещата си с журналистката, за да не се разсейвам и да не заключвам вратата след теб. Искаш ли да ме поканиш на обед?
— Лялка! Не преставаш да ме учудваш. Може би наистина можеш да четеш мисли?
— Глупчо! — Тя ме целуна. — Нали вчера сам каза, че познавам и кътните ти зъби! Добре, ще дойда, когато се освободя.
— А кога ще се освободиш?
— В един часа. Срещата ти в дванадесет ли е? Чудесно, ти ще си поговориш с нея до един часа, а в един и нещо аз ще дойда в бистрото и ще обядваме заедно. Или имаш предвид нещо по-прилично от кварталното бистро?
— Както ти искаш. Можем да хапнем направо там, а можем да пресечем улицата и да си спретнем пиршество в отсрещния ресторант. Доколкото си спомням, там кухнята никак не беше лоша.
Елена отиде да се занимава със своя посетител, а може би — посетителка, не обърнах внимание. В дванадесет без десет аз излязох на пръсти в антрето, обух се, навлякох якето си, взех ключовете и излязох от апартамента. Бистрото, в което си бяхме уговорили среща с Врабчо, беше в съседната сграда и точно в дванадесет аз се приближих до масата, край която седеше слабичкото, късо подстригано момиче. Пред нея на масата имаше листове с бележки и диктофон, а също така — наполовина празна чаша кафе, от което ставаше ясно, че тя в никакъв случай не е дошла преди пет минути. Или не си бе разчела добре времето и беше пристигнала по-рано, или… нервничеше и се подготвяше за труден разговор. Това пък защо?
— Здравейте, Лада! — Ако можеше да се предположи, че умея да се усмихвам очарователно, значи направих точно това. — Радвам се да ви видя отново.
— Добър ден, Андрей Михайлович, благодаря ви, че се съгласихте да ми отделите от времето си.
Гласчето на Врабчо звучеше напрегнато и звънеше като изопната струна, която сякаш всеки момент ще се скъса. Нещо не е наред с теб, пиленце мое.
Поръчах си кафе и сладкиш и се вторачих в Лада с невинен поглед:
— И така, Лада Ланская, слушам ви внимателно. За какво ще си говорим?
— За вас. — Тя сведе очи и започна да търси нещо по масата, което вероятно ѝ беше много необходимо, ама толкова много, че чак не можеше да живее без него. И нямаше да може, докато не го намереше, защото по някаква причина се боеше да ме погледне в очите. Намери го. Оказа се запалка. Лада запали цигара, а пръстите ѝ така трепереха, че човек като нищо можеше да заподозре страдание от тежък махмурлук.
— Е, щом трябва да си говорим за мен, значи ще си говорим за мен — съгласих се великодушно. — Хайде. И недейте да нервничите чак толкова, аз не хапя.
По лицето ѝ премина сянка на ужас, но — трябва да ѝ отдам дължимото — Врабчо бързо се взе в ръце. По-точно — в крачка. Или в крилца.
— Андрей Михайлович, изданието, което представлявам, е много заинтригувано от вашата нова книга, чиито откъси дадохте за публикуване през лятото. Тя по нищо не прилича на онова, което сте писали преди, и може да се направи изводът, че във вашия мироглед е настъпил някакъв прелом… Във вашия живот са станали някакви събития, които са ви накарали да се обърнете към духовното… към изотеричното… вие гледате навътре в себе си…
Тя подхвана разговора гладко, виждаше се, че се бе подготвила предварително, може би дори беше написала уводните си изречения, но след това започна да засича, да се оплита в думите и да накъсва фразите по средата.
— Лада — прекъснах я безцеремонно, — от какво чак толкова се страхувате? Нали ви казах, че не хапя. Или се боите от мен? Поръчали са ви материал, който ви се струва твърде сложен, и вие се опасявате, че няма да разберете нищо от онова, което ще ви кажа?
Изведнъж тя се втренчи в мен с немигащи очи и едва в този момент забелязах, че те са огромни, направо с невероятни размери.
— Поставиха ми задача, която не ми харесва — бавно и ясно произнесе тя. — Това, че ще се справя с нея, не предизвиква в мен никакви съмнения. Но тя не ми харесва.
— Защо? Не обичате ли да пишете за литература?
— Не обичам да пиша лъжи и да манипулирам факти. Точно затова не казах на никого, че идвам на среща с вас. Няма да направя този материал, а в редакцията ще кажа, че сте отказали да ми дадете интервю, защото сте били зает.
Опаля! Това вече е интересно.
— Но тогава защо си уговорихме среща, след като не се каните да правите интервю с мен? Само за да се видим ли? Аз, разбира се, съм поласкан, но все пак очаквам обясненията ви.