Лада мълчеше, вперила поглед в своите изписани с разкривен почерк листове. Горкичкият Врабчо, и защо ли се правех на интересен, а? Тя искаше да ми каже нещо важно, опитваше се да събере сили, а аз ѝ пречех с идиотския си подигравателен тон. От страх да не изпадна в положение на унизен сам унижавах другите… Точно така си беше! Най-агресивни са онези хора, които се страхуват сами да не бъдат набити, а най-силните и безстрашните са най-добродушни и беззлобни. Ако не бях завладян от страха да не бъда унижен, щях да разговарям с момичето по съвсем друг начин — доброжелателно и приветливо, щях да му помогна да се разприказва, а не като строг ръководител да искам обяснения от него.
— Лада, оценявам вашата откровеност — заговорих този път по-меко, засрамен от собствените си комплекси, — и разбирам колко е труден за вас този разговор. Щом сте си уговорили среща с мен, но въпреки това не се каните да правите интервю, значи искате да си поговорим за нещо. Хайде да обсъдим ситуацията спокойно и да помислим заедно как да излезем от нея.
Врабчо ме погледна с благодарност и в очичките му проблеснаха бликнали сълзици.
— Андрей Михайлович, поръчаха ми материал, от който недвусмислено трябва да се разбира, че вие сте психично болен. Материалът трябва да бъде направен въз основа на анализ на публикуваните от вас откъси и интервюто ми с вас. Освен това ще трябва да взема предвид вашата амнезия и вашите сеанси с психоаналитика. Нареждането да направя такъв материал дойде от главния редактор, но не зная кой е дал тази поръчка на него. Не зная също и защо е необходимо това. И ето че сега седя пред вас… такава, каквато съм… правете с мен каквото искате. Нямам никакво намерение да ви изкарам психар.
— Защо? — засмях се аз. — А може би наистина съм такова… мръднал съм. Ще напишете това и по никакъв начин няма да съгрешите спрямо истината. Може би напразно се притеснявате?
— Не е напразно. — Момичето леко се усмихна. — Първо, аз разговарях с вас през лятото и видях, че сте съвсем нормален човек. Второ, прочетох всички интервюта, които сте дали през последните три месеца, и ги сравних с онези, които сте давали преди. Вие сте си такъв, какъвто сте били. В смисъл че или цял живот сте били луд, но досега никой не е забелязал това, или изобщо никога не сте полудявали. И, трето, на няколко пъти много внимателно прочетох публикуваните откъси от новата ви книга, дори не ги прочетох, а ги изучих с молив в ръка. Намерих в тях някои заемки от мирогледа на Доналд Уолш, но в текста ви няма ни най-малък намек за психическо заболяване. Не си мислете, че съм чак толкова умна — просто показах вашите текстове на специалисти психиатри и те само потвърдиха мнението ми. Андрей Михайлович, вие сте напълно нормален човек. Но някой иска да ви изкара абсолютно побъркан психар. И смятам, че трябва да знаете това.
Някой иска… Не беше трудно да се досетя кой може да пламне от такова страстно желание. Онзи, на когото не му харесва моята бъдеща книга за милицията, ако все пак я напишех. Разбира се, аз нищо не помнех за събраните материали и засега не изразявах никакво намерение да напиша такава книга, но какво ли не се случва? Ами ако изведнъж намерех записките си? Ако все пак вземех, че я напишех? Ако утре внезапно си спомнех всичко? Те трябваше предварително да се застраховат и да неутрализират всичко, което би излязло изпод моето перо или просто би се отронило от езика ми. Психарят си е психар и какво може да се направи с него? Човек не бива да му се сърди, но и не бива да му вярва.
Обяснението ми се стори съвсем правдоподобно, но нещо не му достигаше. Нещо не беше наред… Или продължаваха да ме смущават думите на Елена, които тя каза през нощта, след като прочете материалите? Нещо в тях не ѝ беше харесало. Но какво? На сутринта ние така и не си поговорихме по този въпрос, спахме до осем и половина и към девет часа, когато дойде първият ѝ посетител, успяхме само набързо да се измием и да закусим. Врабчо, Лада, мога ли да ти имам доверие? Не зная. Но пък нали ти сама ми призна, че си получила такава задача? Какво е това — искрен жест или хитър ход в сложна игра, която някой е подхванал срещу мен? Как мога да разбера? Как мога да проверя? А трябва да проверя. Само че се налага много внимателно да обмислям всяка своя дума, за да не изтърся нещо излишно.
— Чуйте ме, Лада, сега ще ви разкажа нещо, после бих искал да чуя и вашето мнение. Така може би поне нещо ще ни се изясни. Когато излязох от санаториума, открих в компютъра си вкъщи едни материали, за които изобщо нищо не си спомнях. Нито откъде са се взели, нито как съм ги събирал. Литературният ми агент — Мария Владимировна, която познавате, ми каза, че съм се канел да напиша книга за злоупотребите на служителите от Министерството на вътрешните работи, включително и за ръководителите на високи постове. Това изобщо не влиза в моята тематика, то никога ни най-малко не ме е интересувало, пък и самият аз не обичам да чета криминални романи. Вероятно когато съм вземал решение да напиша такава книга, това по някаква причина ми е било интересно, но аз не я помня, разбирате ли? Може би в живота ми са станали някакви събития, които са направили тази проблематика привлекателна за мен, но не помня и тях, от което следва, че сега нямам интерес и желание да напиша такава книга. От друга страна, твърде много обичам себе си и винаги ми е било безумно мъчно за собствения ми труд, затова не мога да зарежа започнатото наполовина. Дори, да речем, ако ми попадне някаква скучна книга, то аз, независимо от това ще я дочета докрай, защото ми е жал за вече изгубеното време и не ми се иска съвсем да го изхвърлям на боклука. След като вече веднъж съм си изгубил времето, трябва поне да получа цялостна представа за произведението, щом като тъй или иначе не мога да изпитам удоволствие. Ако се съди по всичко, изгубил съм доста време и сили, за да събера материалите, които намерих в компютъра си, и не ми се иска това време и тези сили да отидат на вятъра. Но нямам интерес към темата. Нямам и желание да я разработвам. Продължавам да се разкъсвам между тези две чувства. И сега не мога да ви кажа кое от тях в крайна сметка ще победи.