— Е, какво тогава, да се надяваме, че ще го заинтригуваш. И още нещо, Андрюша. Не искам да ти давам съвети, но ми се струва, че би било разумно да помислиш за охрана.
Честно казано, вече бях мислил за това, но се притеснявах да го кажа на Елена. Като нищо щеше да реши, че имам мания за преследване и съм страхливец и слабак. Пък и откъде можех да я взема тази охрана? Че аз не съм бизнесмен. Ако бе станало дума за това преди два дни, щях да го поръчам на Муся, но сега разбирах, че не бива да я забърквам в моите проблеми с милиционерските материали. Разбира се, можех да попитам Боря Викулов и той със сигурност щеше да ми каже към кого да се обърна, за да направя всичко както трябва. Но за нищо на света не исках да се обаждам на Боря. По-добре да умра. Впрочем…
— Как мислиш, дали да не се обадя на Гриша? Той ми даде телефона си. И със сигурност знае откъде мога да си взема добър охранител.
— Разумно е — кимна Елена, внимателно отхапвайки с белите си равни зъби миниатюрно парченце от шишчетата с кокоши воденички, нанизани на мъничка пръчица. — Надявам се, че не те е забравил. Обади му се още сега, няма защо да протакаме.
Извадих тефтерчето си с телефонните номера, прелистих го и намерих номера на Гриша на буквата Т — Телето. Оказа се, че ми е съобщил и фамилията си, но аз веднага я бях изтрил от паметта си. На реда Телето-Гриша се мъдреха два телефона — домашен и мобилен. Посред бял ден той най-вероятно можеше да бъде намерен на мобилния. Набрах номера, но скърцащ женски глас студено ми съобщи, че този номер вече не съществува. Виж ти! Да не би нещо да се е случило с моето мило Теле? Все пак работата му беше опасна и свързана с риск за живота.
— Обади му се вкъщи — посъветва ме Елена. — Трябва да изясним нещата докрай. Искаш ли аз да му се обадя?
Боже мой, колко добре ме познаваше! Самата мисъл, че сега можех да се обадя, да помоля да извикат Григорий, а оттам да ми отговорят, че той не е сред живите, ме хвърляше в ужас.
Мълчаливо ѝ подадох телефона и отвореното тефтерче.
— Ало, Гриша ли е? Добър ден, аз съм Елена, стояхме с вас на една маса в санаториума, спомняте ли си?
Е, слава богу — беше жив и май че здрав! Сърцето ми се отпусна. Елена си бъбреше нещо с Телето и весело се смееше, а аз, кой знае защо, се замислих за Муся. Независимия журналист, от когото имах нужда, го търсеше Лада. На Телето звънеше Елена. Защо ли винаги все така се стремях да не правя нищо сам и всичко прехвърлях на другите? Самият аз само си пишех книжките и давах интервюта, а за всичко останало си имах Муся. Но сега не исках да се ползвам от услугите ѝ, докато ситуацията не се прояснеше, и изнамирах други начини да не върша нищо сам. Наистина ли влиянието на онзи детски епизод с басейна се разпростира толкова далеч? Наистина ли всички ние сме обвързани до такава степен с детството си?
— Всичко е наред — весело съобщи Елена, подавайки ми обратно телефона. — Човекът си седи вкъщи и скучае, шефът му го уволнил, защото Гриша не издържал изпитателния срок.
— Наистина ли го е уволнил? Не каза ли защо?
— Не го попитах, не ми беше удобно. С две думи няма какво да прави и сега ще дойде тук.
— Какво, ей сега ли? — не повярвах на ушите си аз, че всичко става толкова бързо и лесно. Първо, като с вълшебна пръчица се намери човек, който можеше да прегледа моите материали с очите на експерт, а после — също като по чудо — се появи и телохранител.
Впрочем, ако се замислех, щях да открия, че в тези неща няма нищо чудно. Защо ли пък бях решил, че всичко трябва да става трудно, със спънки и мъчително преодоляване на препятствията? Тъй като самият аз нищо не вършех, нямах и представа как в действителност се случват нещата. Поръчвах всичко на Муся, тя го изпълняваше, а пък моята богата писателска фантазия ми рисуваше страшните картини на кръвопролитни битки, които трябваше да изнася Гепардицата, за да изпълни молбите и приумиците ми. Фантазията ми служеше вярно и ми предлагаше точно такива картини, каквито жадуваше да види подсъзнанието ми. А именно — че онова, което поръчвах на Муся, е трудно и практически невъзможно да се направи и че то би ми отнело много време и усилия, а аз трябваше да работя над книгата си и да не се разсейвам. Красиво ли звучеше? Достойно ли изглеждаше? Убедително ли беше? И още как! А истината беше в това, че панически се боях да се обаждам на непознати хора и да звъня на непознати места от напълно детинския и срамен страх да не се сблъскам с простащина, грубиянство и отказ. В действителност в изпълнението на моите желания нямаше нищо сложно. Трябваше само да престана да се страхувам, че нищо няма да се получи, че ще ме наругаят или ще ми откажат. Просто трябваше да престана да се боя. Защото ако продължавах да се боя, непременно щяха да ме нагрубят. И непременно щяха да ми откажат.