В кротки разговори ние допивахме вече втори чайник с жасминов чай, когато върху главите ни се стовари гласът на Телето:
— Здрасти, Михалич! Здравей, Альона!
Бях забравил вече очарователната му фамилиарност и в първия момент се намръщих, но веднага се усмихнах, защото, независимо от всичко, много се радвах, че го виждам. И освен това му бях дълбоко и искрено благодарен за уроците в спортната зала.
— А старчето няма ли го? Жалко, щеше ми се да се видя и с него. Мислех си, че сте организирали абитуриентска среща.
Аха, само Магарешкия трън ни липсваше в момента! Как ли пък не, моля ви!
Телето отказа да обядва, заяви, че е успял да хапне вкъщи още преди Елена да му се обади, но старателно проучи листата с предлаганите десерти.
— Е, казвай, Михалич, какво те мъчи? Нападнаха ли те, какво става?
— Аха — потвърдих аз, — нещо такова. А теб защо те уволниха? Да не би да не си защитил шефа си в критичен момент?
— Ами! — подсмихна се Телето. — Друга е работата. Излязох много умен. Това не се хареса на шефа. Нали знаеш как е в онзи виц за идеалния мъж, който трябвало да бъде сляп и глухоням капитан на дълго плаване, че на това отгоре — и пълен сирак.
— Идеалният охранител не може да бъде сляп и глух — възразих аз. — Защото няма да види навреме опасността.
— Вярно казваш — одобрително кимна Гриша. — Охранителят трябва да бъде ерген и сирак, за да не се страхува за живота си и да не хленчи, че дечицата му и престарелите му родители ще останат без помощ. И освен това — да е тъп, за да не разбира смисъла на онова, което се говори пред него. Трябва още да е и ням — това се разбира от само себе си.
Самото предположение, че Телето би могло да се стори прекалено умно на някого, предизвика иронично недоверие в мен. Но си спомних колко разбираемо ме обучаваше и си помислих, че един абсолютно тъп човек едва ли би могъл да обяснява толкова просто и находчиво. Навярно бях подценил Телето.
— И какъв дефект се оказа, че имаш? Не си достатъчно тъп или не си достатъчно ням? Или пък имаш голямо семейство?
— Не, Михалич. — Той добродушно се разсмя. — Аз съм достатъчно самотен и достатъчно ням — по тези точки всичко е наред. Друг ми е проблемът.
— И какъв е той?
— Мутрата ми е много изразителна. Като си помисля нещо, не го казвам на глас, обаче на мутрата ми всичко е изписано. Пък и на тъпотия не го докарвах кой знае колко, позволявах си да изказвам разни мисли. И само да ми хрумнеше нещо в главата, шефът веднага го четеше по мутрата ми. Това не му се хареса. Тъй че внимавай, Михалич, веднага честно те предупреждавам.
— Нищо — успокоих Гриша, — на мен ще ми хареса. Аз обичам, когато хората мислят. И изразителните мимики също ми харесват, не мога да понасям каменните лица, на които нищо не е изписано. Още повече че не се занимавам с бизнес и не воювам с конкуренцията, никого не мамя и, общо взето, нямам какво да крия. Просто имам основания да смятам, че моят живот много дразни някого и докато не узная кого точно, ще имам нужда от охрана. Ще се разберем ли?
— Че как! — засия Телето. — Кога започваме?
— Веднага. Смятай, че вече си на работа.
Лада ми се обади в шест часа вечерта, когато с Елена безгрижно се търкаляхме в леглото и се държахме за ръце.
— Татко каза, че е готов да прегледа материалите ви. Къде да дойде?
Закрих с ръка слушалката и попитах шепнешком:
— Злотник е готов да дойде още сега. Мога ли да го поканя тук?
Елена кимна в знак на съгласие. Аз продиктувах адреса на Лада и ѝ обясних как да намери блока. Малко се засегнах, че Вася Злотник не благоволи да ми се обади лично, а бе поръчал това на дъщеря си, но бързо преглътнах обидата: нали и аз така постъпвах. Вместо мен винаги се обаждаше Муся, а ако не беше Муся — някой друг. Вярно, не го правех от високомерие… Но и Вася можеше да си има своите основания, които изобщо не бяха свързани с големеенето му.
Елена скочи от леглото и започна бързо да се облича.
— Къде хукна? — учудих се. — Той ще дойде след един час.
— Ами как, Андрюша, нали трябва да приготвя нещо за хапване? Че тя тази работа не е за пет минути, сам видя колко време четох вчера материалите ти. И двамата ще огладнеете, и то — не по веднъж. Всичко трябва да е готово и само да сложа масата и да го сервирам.
— Тук да не е ресторант? — разсърдих се аз. — Човекът не идва да плюска, а по работа.