— Не викай, моля те! — намръщи се Елена, защото тя, както и аз, не можеше да понася викове и изобщо силни звуци. Изстрелът би могъл да се окаже част от същата тази комбинация. Имали са за цел да те сплашат, не да те убият, а само да те сплашат, за да може, когато научиш за материалите, да съпоставиш едното с другото и да хукнеш да търсиш защита във Федералната служба за безопасност. И след това всичко да тръгне по плана. Макар че, погледнато обективно, биха могли и да те убият. Тогава твоята Муся предоставя на следствието събраните уж от теб материали и резултатът отново е същият. Естествено убиецът трябва да бъде издирен — и те щяха да го издирват. И тук отново има два варианта. Или изобщо нямаше да го намерят, или щяха да го открият и да си изяснят, че той няма нищо общо с милиционерските работи. Тоест ти не си бил убит заради материалите, а, да речем, от ревност или за да те ограбят. Или заради наследството ти, което също не може да бъде изключено. Но какво значение има? Самият скандал с материалите вече щеше да е избухнал, щяха да са разказали на следствието, че си се канел да пишеш роман и че генерал Маслов ти е дал информацията, а после щеше да стане ясно, че всичко е клевета. Тоест пак същото, но от друг ъгъл.
— А конякът? — попитах объркано.
— И той е от същата опера. Конякът би могъл да се окаже чиста случайност, пък дори и да не е бил, ти или го изпиваш и умираш, или го изпива някой друг и ти страхотно се изплашваш. При всички случаи започва следствие. Не по врат, ами по шия.
След като Злотник си тръгна, цялата нощ премина в такива разговори. Призори с Елена стигнахме до неутешителния извод, че ако искам да остана жив, трябва да продължа да се преструвам, че нищо не помня. Защото те нямаше да допуснат да си спомня всичко и да разкажа какво се е случило в действителност. Амнезията ми беше моят пропуск за живота.
Аз не трябваше да разбирам и да зная какво бе извършила Лина. Нямах повод да се обърна, да си взема нещата и да я напусна. Да не би тя да е лоша съпруга? Лоша е. Но аз не знаех това.
И както преди, щях да ръководя всичките си неща чрез Муся. Че какви основания имах да се откажа от услугите ѝ? Да не би тя вече да не е подходяща за това? Да не би да се справя зле с моите работи? Тя ме мами, жестоко и чудовищно ме мами, но аз нямах право да зная това, иначе нямаше да оживея.
Дори не можех да вдигна скандал на дъщеря си Светлана, която също бе решила да се възползва от моето безпаметство и беше измислила сърцераздирателната история за талантливия музикант Гарик и за това как аз, подлецът, съм ѝ обещал пари и не съм ѝ ги дал. Нищо не съм ѝ обещавал, не сме се срещали с нея в Александровската градина и тя не е споделяла с мен проблемите си. Просто малката користна лисана бързо се бе сетила откъде може да откъсне някое тлъсто парче и бе дотърчала в болницата.
Да оставим настрани това, че не бих започнал да изяснявам отношенията с майка си, която също бе участвала в масовите тържества в чест на моята амнезия и се бе опитала да ме убеди, че съм започнал да пиша книга, посветена на сестра си. Отдавна вече знаех, че това не е вярно. Но от наивност предполагах, че любимата ми Олга Андреевна беше единствената, която се е досетила да се възползва от дефекта на моята памет.
Само че — не, оказа се, че се бяха намерили много такива хитреци. Всички. Всички като лешояди се бяха нахвърлили да откъснат по парченце от моя живот в своя полза. Всички ме бяха лъгали.
Всички — освен Борис Викулов. Той не ме беше лъгал. Той просто не ми беше казал истината. И от това ме болеше още повече. По-добре да ми я беше казал.
Не, не можех да започна да изкоренявам засаденото в градината си и да я садя наново. Не можех да започна да изяснявам отношенията си и да ги късам. От това зависеше животът ми. Животът ми в същата тази градина, която бях отгледал за четиридесет и шест години и от която сега нямаше къде да се дяна. Нямаше как да изтръгна самия себе си оттам.
— Искаш ли да помислиш как би могъл да помогнеш на Мария?
Бях очаквал този въпрос, самият аз бях мислил върху него, но засега нямах съдържателен отговор. Работният ден на Елена бе свършил и ние излязохме да се поразходим навън и да подишаме влажния есенен въздух. Подире ни, на няколко крачки зад нас, мълчаливо вървеше Телето. Аз здраво стисках Елена под ръка и дори през якето си и през нейното кожено манто усещах топлината на тялото ѝ.
— Бих искал да ѝ помогна — признах аз, — но не зная как. Не виждам варианти. Муся много добре ме познава, а освен това е умна и проницателна. Ако изведнъж ни в клин, ни в ръкав ѝ кажа: „На ти, Муся, пари за лечението на дъщеря ти, ще ми ги върнеш, когато можеш“, тя веднага ще разбере, че това не е току-така. И че съм се сетил за всичко. И тутакси ще съобщи на когото трябва.