— Благодаря ти — повтори Лина, този път много по-топло и прочувствено.
Върнахме се до блока, където беше колата ми.
— Ще дойдеш ли с мен? — попитах Елена.
— Не. — Тя се притисна до мен и ме целуна по брадичката. — Не се чувствам добре в твоята къща. И освен това от вилата ти ще си идеш вкъщи, а аз ще трябва да те чакам в колата и да си мисля, че сега ти си там, при жена си, че си говорите за нещо, че се усмихвате един на друг и че може би ти дори я целуваш. А аз стоя и те чакам. Унизително е. Не се сърди. По-добре да те изчакам вкъщи.
И през ум не ми минаваше да ѝ се сърдя, защото отлично я разбирах.
— Да вървим, Гриша. Да идем набързо дотам и обратно.
— След вас ли да карам с моята кола?
— Че защо? Защо да хабим бензина? Ще идем заедно с моята таратайка. Хем двамата ще ни е по-весело. Сядай на волана, а аз ще ти показвам пътя.
Искаше ми се да си помисля малко, имах чувството, че в края на книгата ми не достига още един епизод, а той бе много важен и дори вече си представях как ще изглежда. Тъкмо по пътя щях да го измисля и да го композирам окончателно. Щях да се възползвам от това, че имам възможност да съм обикновен пътник и изцяло да се отдам на мислите си.
Телето беше добър шофьор, караше бързо, но внимателно и почти без никакви нарушения. До извънградската ми къща стигнахме за час и малко отгоре, макар че по това време на денонощието пътят от дома на Елена до вилата обикновено ми отнемаше около час и четиридесет минути. Много добре си спомнях това, тъй като за две години — без малко — нееднократно бях изминавал този маршрут.
Стигнахме до портата. Излязох от колата, за да отключа катинара.
— Добре си живееш, Михалич — одобрително отбеляза Телето, оглеждайки къщата, която се виждаше иззад оградата. — Не знаех, че на писателите им плащат толкова яко.
— Не на всички — отговорих аз и извадих ключовете, — само на онези, които ги издават в чужбина. В Русия не можеш да изкараш пари за такава къща. Дявол да го вземе!
Изпуснах ключовете и клекнах, шарейки с ръка по земята около себе си. Вече беше съвсем тъмно, а светлините на фаровете бяха насочени на другата страна.
— Я дай на мен. — Гриша изскочи от колата.
Той почти на мига намери ключовете и се насочи към вратата. Постоя няколко секунди и се обърна към мен:
— Я влез в колата, Михалич. Сам ще отключа.
— Защо? — не разбрах аз.
— За две по сто. Охранител ли съм или какво? Нещо не ми харесва катинарът, като че ли някой се е опитвал да го пили.
Стана ми зле. Нима всичко това продължаваше? А аз се бях успокоил и бях решил, че враговете ми са преминали към мек, безкръвен метод. Ала се оказваше, че все още нищо не е приключило. Макар че може би напразно се паникьосвах и това е било работа на най-обикновени крадльовци, които са видели една прилична къща и са решили да приберат каквото господ дал.
Телето дръпна няколко пъти увесения на вратата катинар, но не го отключи.
— Само през портала ли може да се влезе на твоя територия?
— С колата — да, но иначе може да се влезе и през портичката, тя е заключено отвътре.
Той побутна онази част от портала, която изпълняваше предназначението на портичка, и установи, че през нея също никой не бе минавал.
— А от друго място? През някоя дупка на оградата или през цепнатина? Или пък отгоре?
— Сигурно може — казах неуверено. — Не съм проверявал, не е ставало нужда.
— Значи сега ще проверим — зловещо обеща Телето. — Стой в колата и заключи вратите! Седни зад волана и не загасвай мотора, за да можеш да тръгнеш, ако стане нещо. Разбра ли?
— Я стига, Гриша! — Все още се опитвах вяло да се съпротивлявам, но страхът ме обхвана с безмилостните си лапи и започна да се надига към гърлото ми.
— Михалич, за какво ме нае? Хайде сега да ме слушаш!
И аз го послушах. Телето бавно тръгна покрай оградата. Ето че вече се скри зад ъгъла и в този момент ме обзе истински ужас. Наоколо беше тъма, нямаше никой и аз стоях сам в заключената кола. Започнах да се задушавам. Натиснах копчето и отворих леко прозореца. От влажния студен въздух, който нахлу в белите ми дробове, ми стана малко по-добре. По дяволите, но защо наоколо няма никакви къщи? Защо бях избрал парцел в покрайнините, от който до най-близката постройка имаше цели двеста метра, плътно обрасли с дървета, през които нищо не се вижда? За какъв дявол ми бяха тази самота и откъснатост от външния свят, които толкова ценях? Всичко, което преди ме радваше, сега се обръщаше срещу мен. Сам си бях виновен. Сам. И ако сега се случеше нещо с Телето или с мен, виновният щях да съм аз.
Какво беше това? Някакъв шум ли? Или ми се бе счуло? Спуснах стъклото по-надолу, показах главата си навън и напрегнах слух. Точно така, чуваше се някакво суетене и приглушени, сподавени викове. Страхът буквално ме заля, аз бързо затворих прозореца и сложих крак на педала в готовност всеки миг да полетя от мястото си. Или да се притека на помощ на Телето, или да изчезна…