— Как вървят нещата при теб? — колкото може по-спокойно попитах аз, опитвайки се да отклоня разговора от проблемите с моята изгубена памет.
— А, какви ти неща! — безгрижно махна с ръка тя. — Нищо интересно не се е случило за една седмица, а за другото ти и без това знаеш.
Значи аз се бях виждал с нея преди седмица. Интересно — при какви обстоятелства? Дали бях ходил у тях да им занеса поредния порцион пари? Или пък се бях срещал с дъщеря си на друго място?
— Е, всичко се случва — предпазливо вметнах аз, налучквайки опипом пътя в плътната мъгла. — За една седмица би могла и да се омъжиш, и да зарежеш следването си в института…
— Тате, какви ги говориш?
Очите на Светка се разшириха, сетне рязко се присвиха и се превърнаха в цепнатинки, през които едва-едва се прокрадваше блясъкът на светлите ѝ ириси. Папагалчето кацна на клончето и наклони пъстрата си главица на една страна, обмисляйки ситуацията.
— Какви ги говориш — бавно повтори тя, — наистина ли нищо не помниш?
Сметнах, че ще е по-добре да си замълча. Нека си мисли каквото ще.
— Да не би да се учудваш, че веднага дотичах при теб? Сигурно не можеш да проумееш как така толкова години ти се цупех, а сега изведнъж дотърчах?
Аз продължавах да мълча, защото дъщеря ми поставяше въпросите съвсем правилно и това осезаемо свидетелстваше, че тя изобщо не е толкова глупава, колкото си мислех.
— Всичко е ясно — въздъхна Светка. — Ти наистина нищо не помниш. А поне, че се срещнахме в Александровската градина помниш ли?
— Не — рекох след кратък размисъл. — Кога беше това?
— Есента, през октомври. Аз сама ти се обадих и те помолих да се срещнем на четири очи, без мама. Трябваше да се посъветвам с теб за едно нещо.
— И какво стана, посъветва ли се?
— Да. Разказах ти всичко и ти обясних защо не мога да разчитам на мама и на това, че тя ще ме разбере. Ти обеща да ми помогнеш. И тогава аз изведнъж разбрах, че ти си ми много близък и скъп човек и че съм била пълна глупачка, като съм страняла от теб. Мама не ме разбира, а ти веднага ме разбра. Обеща ми да уредиш всичко. Аз толкова много се надявах… ние се надявахме… А сега излиза, че всичко си забравил.
— Ами припомни ми го — предложих ѝ уклончиво.
Оказа се, че дъщеря ми наистина бе зарязала следването си в института — тук бях уцелил десетката, макар да говорех наслуки. Едва когато стигнала до четвърти курс, изведнъж — ни в клин, ни в ръкав — тя разбрала, че професията, която си е избрала, не ѝ е интересна, че вече не искала да бъде икономист, а мечтаела да преоткрие себе си на попрището на музикалното продуцентство. И сега била влюбена в някакъв Гарик, който бил безумно талантлив музикант и за когото се канела да се омъжи. Но за да успеел този дивен самороден гений да се изяви в целия си блясък, трябвало непременно да заминат за Англия и там да запишат два негови диска в някое добро студио. Тоест за начало той трябвало да съчини песните и композициите, и то в такова количество, че да запълни с тях два часа, а за целта се налагало да бъдат създадени условия за творчески процес. И чак след това възниквала възможността да се постигне споразумение с англичаните, да се плати за студиото и за работата на техническия му персонал и да се запишат дисковете. После трябвало да се направи клип и да се прокара в някоя телевизия. Клипът трябвало да се поръча на добър снимачен екип, а щом снимачният екип бил добър, значи щял да бъде и скъп. Аз съм се отнесъл с разбиране към творческите търсения на любимата си дъщеря, пожелал съм ѝ щастие в личния живот и успехи на новото поприще и съм ѝ обещал, първо, да не казвам нищо на майка ѝ и, второ, да ѝ дам пари. Много. Толкова, че да ѝ стигнат за битови разходи през периода на творческите ѝ терзания, за записа на дисковете и за сътворяването на клипа. И, трето, обещал съм, когато клипът придобие завършен вид, да използвам многобройните си връзки из телевизиите и да уредя да го завъртят по някой от телевизионните канали. Убийте ме, ако помнех и една дума от онова, което ми разказа Светка!
— И колко пари съм ти дал досега? — полюбопитствах аз.
— Засега — николко. В смисъл че ти ни даде малко долари, за да можем с Гарик да се оправим на първо време, и каза, че през януари ще предадеш новата си книга в издателството, ще получиш хонорар и ще ни дадеш и останалите пари.
— И дадох ли ви ги?
— Не.
— Защо?
— Не зная — жално въздъхна Светка.