— Може би не съм предал книгата си? Може да не съм я дописал?
— Какви ги говориш, тате, тя вече излезе, продава се по всички сергии.
— „Времето на дизайна“, нали? — уточних за всеки случай, та да сме наясно за коя книга ставаше дума.
— Абе, тате, какви ги говориш? „Времето на дизайна“ излезе още през деветдесет и девета година. А след нея ти написа още една книга — за брокерите на недвижими имоти, които продават апартаменти. Забравил ли си?
Забравил бях. Ама че ужас! Помнех, че пишех книга за дизайнерите и тъкмо се канех да я завърша с ударни темпове, та затова бях решил да се уединя за няколко седмици във вилата си. Оказваше се, че съм я дописал и тя отдавна вече е излязла, а след това съм успял да навъртоля още нещо и това още нещо също е излязло. Боже мой, в какъв кошмар бях попаднал!
— Как се казва новата ми книга?
— „Триъгълният метър“.
Значи „Триъгълният метър“… Това словосъчетание не пробуди никакво раздвижване в паметта ми. Мозъчните ми клетки дори не помръднаха. Я стига, наистина ли бях написал такава книга? Наистина ли бе възможно месеци наред да работиш върху нещо, да събираш материали, да ги обмисляш, да градиш интригата, да вникваш в душите на героите, да страдаш и да се радваш заедно с тях и след това да не си спомняш нито една дума от написаното? Изведнъж ме втресе.
— И въпреки всичко не разбирам — потръпнах аз и се завих старателно с одеялото — защо не съм ти дал парите веднага щом съм ти ги обещал. Защо е трябвало да чакам хонорара си? Че аз разполагам с тези пари. Да не би да не ми казваш всичко?
Света видимо се смути и очите ѝ отново се присвиха, както ставаше винаги когато се канеше да говори за неприятни неща.
— Ти каза, че това трябва да бъде тайна между нас двамата. Че, един вид, на жените не можело да се има доверие и ако твоята Лина научела, че си ми дал такава камара пари, първо, нямало да бъде доволна от този факт и щяла да ти вдигне скандал и, второ, при всички случаи щяла да каже на майка ми. Понеже те се познават. Ако си изнесял тези пари от къщи или си посегнел да ги изтеглиш от сметката си, Лина веднага щяла да разбере. Ти каза, че на теб щяло да ти е по-лесно да ѝ обясниш, че уж за новата си книга си получил по-малко пари, защото си преминал на друга схема за разплащане с издателите си, при която в началото ти дават малък аванс, а после ти изплащат процентите от тиража. В смисъл че Лина нямало да може да проследи тиражите, защото и без това била затънала в собствените си грижи. Абе може и да не съм разбрала правилно, нямам понятие от вашите писателски работи, но ти със сигурност каза, че ще ми дадеш парите, когато предадеш ръкописа си, иначе Лина щяла да научи. Тате…
— Кажи, дъще?
— Ние с Гарик толкова разчитахме на това, защото ти твърдо ни обеща. И Гарик толкова ти хареса!
— Какво, и с Гарик ли се познавам?
— Ами да, разбира се! Ти каза, че първо трябва сам да чуеш неговата музика, за да разбереш дали той наистина е чак толкова талантлив, или аз съм заслепена от любов. Запознах ви, Гарик ти изсвири няколко композиции, те много ти харесаха и ти каза, че на всяка цена ще ни помогнеш, за да осъществим идеята си. Какво, да не би да си се отказал? Аз се притеснявах да ти напомням, но през януари ти не ни даде парите, не ни ги даде и през февруари, и през март също не ни ги даде.
— Света, трудно ми е да отговоря на въпроса ти.
— Но защо?
Започнах да се ядосвам. Какво означаваше защо. Откъде да знаех защо не съм ѝ дал парите, които съм ѝ обещал! Ами не помнех защо! Може би съм имал някакви причини, възникнали са някакви обстоятелства, но щях да си изясня това едва когато възстановях в паметта си събитията от последната една година, девет месеца и десет дни, когато съберях елементите един по един и успеех да сглобя цялата конструкция до най-малкия детайл. Можех да го направя или по разкази на очевидци, или ако си спомнех всичко сам. Докато това не станеше, не бях в състояние да отговоря на нито един въпрос на дъщеря си.
— Не зная — отвърнах дръпнато аз. — Не помня. Не ме питай какви са причините за моите постъпки, забравил съм ги. Щом съм ти обещал пари, ще ти ги дам. Извинявай за закъснението.
— Не се сърди. — Светка най-сетне престана да се движи енергично напред-назад из тясната стая и приседна до мен на леглото. — Благодаря ти, че не ни подведе. С какво да ти помогна? Какво мога да направя за теб? Да намеря ли някакви лекари, някакви лекарства? Или може би искаш нещо специално за ядене? Само ми кажи — ще направя всичко.
— Нищо не ми трябва, и без това си домъкнала толкова неща, че за една седмица няма да мога да ги изям. От теб се иска само едно: да не разказваш нищо за мен. Мога ли да разчитам на това?