— Кои сте вие, безумци?… — обади се мощен глас отсреща.
— Престолонаследникът!… — отговори Патрокъл. Миг тишина.
— Разстъпете се!… — чу се втори път същият мощен глас.
Полковете от източната армия се разтвориха бавно като тежка двукрила врата и гръцкият отред премина между тях.
Тогава към престолонаследника се приближи един побелял воин със златист шлем и ризница, поклони се ниско и рече:
— Ти победи, ерпатре. Само велик пълководец се измъква по тоя начин от затрудненията.
— Ти си Нитагер, най-храбрият между храбрите!… — извика князът.
В това време до тях се приближи министърът на войната, който чу разговора, и рече кисело:
— Ами ако и от вашата страна се беше намерил такъв дързък военачалник като ерпатъра, как щяха да завършат маневрите?
— Остави на мира младия воин! — отвърна Нитагер. — Не е ли достатъчно, че показа лъвски нокти, както подобава на фараоново дете?…
Тутмозис, като чу какъв обрат взема разговорът, се обърна към Нитагер:
— Откъде се взе тук, достойни вожде, щом главните ти сили се намират пред нашата армия?
— Знаех колко мудно се движи мемфиската част, докато престолонаследникът струпва полковете при Пи-Байлос. И за шега исках да ви хвана вас, мамините синчета… За мое нещастие престолонаследникът се намери тук и ми развали плановете. Винаги постъпвай така, Рамзес. Разбира се — с истински неприятели.
— Ами ако се озове както днес пред тройно по-големи сили?… — попита Херхор.
— Смелият ум значи повече отколкото силата — отговори старият военачалник. — Слонът е петдесет пъти по-силен от човека и все пак му се подчинява или загива от неговата ръка.
Херхор слушаше мълчаливо.
Приеха, че маневрите са завършили. Придружен от министъра и висшите командири, престолонаследникът замина при войските край Пи-Байлос. Тук той приветствува ветераните на Нитагер и се сбогува със своите полкове, като им заповяда да тръгнат на изток и им пожела успех.
После, заобиколен от голяма свита, тръгна назад по пътя за Мемфис сред тълпи жители на Госен, излезли в празнична премяна и със зелени вейки в ръце да приветствуват победителя.
Когато завиха към пустинята, множеството намаля, а като наближиха мястото, където поради бръмбарите щабът на престолонаследника бе принуден да влезе в теснината, на пътя вече нямаше никого.
Тогава Рамзес кимна на Тутмозис и като му посочи голия хълм, прошепна:
— Ще отидеш там, при Сара…
— Разбирам.
— И ще кажеш на баща й, че му давам чифлик край Мемфис.
— Разбирам. В други ден ще я имаш.
След като размениха тия думи, Тутмозис се отдръпна към войските, които се движеха след свитата, и изчезна.
На двайсетина крачки от пътя, почти точно срещу теснината, в която сутринта бяха влезли бойните машини, растеше не особено голямо, макар и старо тамариндово дърво. На това място стражата, която се движеше пред свитата на княза, се спря.
— Пак ли срещнахме свещени бръмбари? — попита престолонаследникът със смях министъра.
— Ще видим — отвърна Херхор.
И наистина видяха: на хилавото дърво висеше гол човек.
— Какво значи това? — извика престолонаследникът развълнуван.
Адютантите се завтекоха към дървото и установиха, че обесеният е оня стар селянин, на когото войската бе засипала канала.
— Добре е сторил, че се е обесил! — крещеше сред офицерите Еунана. — Ще повярвате ли — тоя жалък роб се осмели да хване негово достойнство министъра за краката?!…
Като чу това, Рамзес спря коня си. После слезе и се приближи до зловещото дърво.
Селянинът висеше с издадена напред глава; устата му беше широко отворена, дланите — обърнати към войниците, а в очите му бе застинал ужас. Приличаше на човек, който иска да каже нещо, но гласът му е засекнал.
— Горкият! — въздъхна със съчувствие князът.
А когато се върна при свитата, заповяда да му разкажат случката със селянина и после дълго време язди мълчаливо.
Пред очите му непрекъснато стоеше образът на самоубиеца, а сърцето му се терзаеше от чувството, че с тоя презрян роб са се отнесли много несправедливо, толкова несправедливо, че върху това би могъл да размишлява дори той — синът и наследникът на фараона.
Беше непоносимо горещо, прахът се набиваше по устните и глождеше очите на хората и животните. Спряха отреда на кратък престой, а в това време Нитагер довършваше разговора си с министъра.
— Моите офицери — казваше старият военачалник — не гледат под краката си, а само напред. И може би затова неприятелят никога не ме е изненадвал.
— С тия думи, ваше достойнство, ми припомнихте, че трябва да уредя известни дългове — отвърна Херхор и заповяда да се съберат офицерите и войниците, които се намираха наоколо.