— А сега — каза министърът — извикайте Еунана.
Окиченият с амулети офицер се появи така бързо, сякаш отдавна бе очаквал това повикване. По лицето му се рисуваше едва сдържана от смирение радост.
Като видя Еунана пред себе си, Херхор започна:
— По волята на негово величество заедно със завършването на маневрите върховната военна власт отново преминава в мои ръце.
Присъствуващите склониха глави.
— Редно е да употребя тая власт преди всичко за да въздам всекиму според заслугите.
Офицерите почнаха да се споглеждат. — Еунана — продължи министърът, — зная, че ти винаги си бил един от най-старателните офицери…
— Истината говори с твоите уста, достойни господарю — отвърна Еунана. — Както палмата чака росата, така и аз очаквам заповедите на началниците си. И когато не ги получа, чувствувам се като сираче в пустинята, което дири своя път.
Покритите с белези от рани офицери на Нитагер слушаха с удивление гъвкавата реч на Еунана и си мислеха: „Тоя ще бъде издигнат по-горе от всички!“
— Еунана — продължи министърът, — ти не само си старателен, но и набожен; не само набожен, но и бдителен като ибис край водата. Боговете са излели върху тебе всичките си милости: дали са ти прозорливост на змия и поглед на ястреб…
— Чиста истина се лее от устата на ваше достойнство — обади се Еунана. — Ако не беше моят чуден взор, нямаше да забележа двата свещени скарабея…
— Да — пресече го министърът, — и нямаше да спасиш нашата колона от светотатство. За това дело, достойно за най-набожния египтянин, давам ти…
При тия думи министърът сне от пръста си златен пръстен.
— Давам ти ето тоя пръстен с името на богиня Мут10, чието благоволение и мъдрост ще те придружават до края на земния ти път, ако заслужиш това.
Негово достойнство връчи пръстена на Еунана, а присъствуващите огласиха въздуха с гръмки приветствия в чест на фараона и се чу звук на оръжие.
Понеже министърът не мръдваше от мястото си, Еунана стоеше и го гледаше в очите като вярно куче, получило от ръката на господаря си залък, върти опашка и чака.
— А сега — започна отново министърът — признай, Еунана, защо не съобщи къде бе отишъл престолонаследникът, когато войската едва се промъкваше през теснината?… Ти извърши лошо дело, защото бяхме принудени да тръбим тревога в съседство с неприятеля…
— Боговете са ми свидетели, че аз не знаех нищо за най-достойния княз — отвърна учуден Еунана.
Херхор поклати глава.
— Не е възможно човек, надарен с такова зрение, че вижда от няколко десетки крачки свещените скарабеи сред пясъците, да не забележи такава високопоставена личност като престолонаследника.
— Наистина не съм го видял!… — оправдаваше се Еунана и се биеше в гърдите. — Освен това никой не ми е заповядал да бдя над княза.
— Нима не те освободих от командуването на предната стража?… Нима ти определих някаква друга задача? — попита го министърът. — Ти беше напълно свободен именно като човек, призован да следи важни неща. А изпълни ли тая задача?… Наистина за подобна грешка през време на война ти би трябвало да бъдеш осъден на смърт…
Нещастният офицер побледня.
— Но аз изпитвам към тебе бащинска обич, Еунана — продължи министърът, — и понеже помня голямата услуга, която направи на армията, като забеляза символите на свещеното слънце, скарабеите, определям ти не като строг министър, а като милостив жрец много малко наказание. Ще получиш петдесет тояги.
— Ваше достойнство…
— Еунана, ти умееше да бъдеш щастлив, бъди сега мъжествен и приеми това дребно предупреждение, както подобава на офицер от армията на негово величество.
Едва достопочтеният Херхор свърши, и старшите офицери сложиха Еунана на удобно място край пътя. После един седна на врата му, втори на краката, а двама други му отброиха петдесет удара с гъвкави тръстики по разголеното тяло.
Безстрашният боец не издаде нито стон, напротив, тананикаше някаква войнишка песен, а след като церемонията свърши, поиска да стане сам. Но оболелите му крака отказваха да го слушат. Той падна по лице на пясъка и трябваше да го откарат в Мемфис с двуколка; легнал в нея, той се усмихваше на войниците и размишляваше, размишляваше за това, че щастието в живота на бедния офицер се променя по-бързо от вятъра в Долен Египет.
Когато след кратък престой свитата на престолонаследника продължи пътя си, негово достойнство Херхор седна на кон и яздейки заедно с негово достойнство Ни-тагер, заговори с него полугласно за азиатските народи и преди всичко за пробуждането на Асирия.