В същото време водеха разговор и двамата слуги на министъра: адютантът, който носеше ветрилото му, и писарят Пентуер.
— Какво мислиш за случката с Еунана? — попита адютантът.
— А ти какво мислиш за селянина, който се обеси? — каза писарят.
— Струва ми се, че днешният ден е най-щастливият за тоя селянин, а примката около шията му — най-мекото нещо, до което се е допрял в живота си — отвърна адютантът. — Мисля също така, че отсега нататък Еунана ще следи много грижливо престолонаследника.
— Лъжеш се — каза Пентуер. — Отсега нататък Еунана никога няма да види скарабей, дори да е голям колкото вол. А що се отнася до селянина, не смяташ ли, че трябва да е живял лошо, много лошо… много лошо в свещената египетска земя?
— Не познаваш селяните, затова говориш така…
— А кой ги познава по-добре от мен?… — отвърна мрачно писарят. — Нима аз не съм израснал между тях?… Нима не съм гледал как баща ми напояваше нивите, чистеше каналите, сееше, жънеше и — преди всичко — как плащаше данък? О, ти не знаеш каква е съдбата на селянина в Египет!
— Затова пък зная — отговори адютантът — каква е съдбата на чужденеца. Моят прадядо или прапрадядо ми е бил един от големците между хиксосите11, но останал тук, защото се привързал към тая земя. И какво ще кажеш — не само заграбили имота му, но върху ми и до днес дори тежи петното на моя произход!… Ти сам виждаш колко често трябва да търпя унижения от чистите египтяни въпреки високия ми пост. Как тогава мога да имам милост към египетските селяни, които, щом видят жълтото ми лице, току мърморят под нос: „Езичник… Чужденец!…“ А селянинът не е нито езичник, нито чужденец.
— Само роб — подхвърли писарят, — роб, когото женят, развеждат, бият, продават, понякога убиват, но винаги му заповядват да работи, като отгоре на това му обещават, че и на оня свят ще бъде роб.
Адютантът вдигна рамене.
— Ти си чуден човек, макар че си толкова мъдър! — каза той. — Сам виждаш, че всеки от нас какъвто и пост да заема — нисък, по-нисък или съвсем нисък, трябва да работи. Мигар ти се безпокоиш, че не си фараон и че няма да имаш пирамида за гробница?… Никак не мислиш за това, защото разбираш, че светът е така нареден. Всеки изпълнява своето задължение: волът оре, магарето носи пътници, аз разхлаждам негово достойнство, ти помниш и мислиш вместо него, а селянинът работи земята и плаща данъци. Следователно какво ни засяга нас, че някакъв бик ще се роди като Апис, на когото отдават чест, а някакъв човек — фараон или номарх?…
— На тоя селянин унищожиха десетгодишния му труд… — прошепна Пентуер.
— А министърът не руши ли твоята работа?… — попита адютантът. — Колко души знаят, че държавата управляваш ти, а не достойният Херхор?…
— Лъжеш се — каза писарят, — той наистина управлява. Той има власт, той има воля, а аз — само знания…
Обаче мен и теб не ни бият като тоя селянин…
— Но затова пък набиха Еунана, а и ние можем да си изпатим някога. Ето защо трябва да бъдем мъже и да се радваме на поста, който ни е определен. Още повече, че както ти е известно, нашият дух, безсмъртният Ка, колкото повече се очиства, на толкова по-високо стъпало се издига и след хиляди или милиони години — заедно с духовете на фараоните и на робите, дори заедно с боговете — ще се разтвори в безименния, но всемогъщ баща на живота.
— Ти говориш като жрец — отвърна горчиво Пентуер. — По-скоро аз би трябвало да бъда спокоен!… Но спокойствие нямам, а ме боли душата, защото чувствувам мизерията на милионите…
— Кой те кара да я чувствуваш?
— Моите очи и сърце. Сърцето ми е като долина между планини, която не може да мълчи, когато чуе вик, и отговаря с ехо.
— А пък аз ти казвам, Пентуер, че ти прекалено много мислиш за опасни неща. Не можеш да ходиш безнаказано по урвите на източните планини, защото всеки момент можеш да паднеш; нито да блуждаеш из западната пустиня, където обикалят гладни лъвове и внезапно се вдига бесен самум…
В това време храбрият Еунана, легнал в колата, която с тръскането още повече усилваше болките му, за да покаже своето мъжество, поиска храна и питие. След като изяде суха питка, натъркана с чесън, и пи кисело пиво от едно високо гърне, той помоли коларя да отпъжда с клонче мухите от нараненото му тяло.
Както лежеше така върху торбите и сандъците в скрибуцащата кола, с лице, обърнато към земята, горкият Еунана започна да пее със стенещ глас за тежката съдба на низшия офицер:
— „Защо казваш, че е по-добре да бъдеш офицер, отколкото писар? Ела и погледни моите синини и попуканата ми кожа, а пък аз ще ти разкажа за живота на измъчения офицер.
11
Азиатско семитско племе. То покорило Египет през XVII в. пр.н.е. и го владяло около 100 години. — Б. пр.